САКАТИЯТ БОГ

„Молят. Но няма отговор. Умоляват. Светът им отвръща с мълчание. Откъде зная това? Сърцата им – пулсът им – усещам ги. Усещам ги как се пръскат.“

Душата й се разкъсваше от терзание. Не можеше да преживее това. Твърде много беше, болката бе непоносимо огромна.

Леден вятър лъхна зад нея. Над земята отляво се понесе гигантска сянка. Нещо загърнато в мрак и понесено на огромни безплътни криле. Спусна се натам, където се бе появила нефритената глава.

Нещо дълго и черно изсвистя във въздуха, острие сякаш, и докато мракът връхлиташе като приливна вълна срещу челото на гиганта, блестящият връх се понесе напред и прониза челото в центъра.

Изтрещя гръм. Трусът събори Фейнт на земята. Невъзможният хор от гласове изрева – с болка, потрес и още нещо. Земята под нея сякаш простена. Фейнт се надигна, закашля се и изплю кръвта, напълнила устата й.

„Тези викове… Какво бе това? Облекчение? Най-после отговор.“

Ръката точно пред нея и онази откъм запад изведнъж застинаха, нефритената светлина помръкна. Клоните на дървото, опасно огънато на една страна, спряха безумното си треперене, натежали от нефритените листа и огромните кълбести плодове.

Горе на хълма мракът се сви като бавно поет дъх и на негово място се появи висок широкоплещест мъж. Стискаше дръжката на двуръчен меч, от който се изливаха черни потоци и кръжаха лениво из въздуха. Фейнт видя как се напрегна да изтръгне оръжието от нефритеното чело, извисено пред него като каменна стена.

Изпъшка, когато най-сетне успя. Мечът се хлъзна в ножницата, стегната под лявата му ръка. Обърна се и закрачи към Фейнт. Бяла кожа, изсечено като от камък лице, черна коса и бездънни очи. Щом се приближи, заговори на дару.

– Там, откъдето иде той, всеки бог е Щит-наковалня. Ума ли си си изгубила, жено?

Фейнт отвори уста да възрази с негодувание, но той я подмина и продължи напред. Тя се обърна и се загледа след него. „На юг?“

„Богове на бездната, какво видях току-що?“

Обърна се към пронизаното чело на билото на хълма. Раната в центъра се виждаше ясно дори от толкова далече. Черепът беше разцепен почти на две.

„Бог. Това беше бог. И двамата ли бяха богове? Единият уби другия?“ Усети, че се е подмокрила. Още една воня към всичките други. Изхлипа.

– Суитист Сафърънс, съжалявам. Тя ме предупреди. Съжалявам, Суити. Моля те, прости ми.

Щеше да тръгне и да подири Емби и Прешъс Тимбъл.

Но не сега. Не точно сега.

Ублала я гледаше как сгъва постелята си и се приготвя за тръгване.

– Къде отиваш? Трябва да чакаме. Той каза да чакаме.

Тя се озъби, без да го погледне.

– Той е демон. Когато му свършат нещата за убиване, ще убие нас и ще ни изяде.

– Няма. Той е добър. Драконъс е добър, обич моя…

– Не ме наричай така.

– Но…

– Млъкни. Върни си ми ножа.

– Не мога. Ще ме намушкаш.

– Няма. Тръгвам си. Прибирам се у дома.

– У дома? Къде е това? Може ли да дойда и аз?

– Само ако можеш да плуваш – рече тя. – Хайде, дай си ми ножа поне. А ако ме обичаш толкова, колкото твърдиш, ще ми върнеш и останалите оръжия.

– Не бива.

В очите й блесна злъч.

– Ти си буден. Държиш тоя тъп боздуган. Не мога да ти направя нищо. Да не си страхливец, Ублала? Не мога да обичам страхливци, отвращават ме.

Той посърна.

– Само защото ме е страх от тебе не значи, че съм страхливец. Веднъж се бих с петима богове на Теблор.

– Да бе. Страхливците винаги лъжат.

– И се бих срещу Ноктите на смъртта, и всички онези воини с бивните ме харесаха… не, онова май не бях аз. Поне не мисля, че бях аз. – Зяпна боздугана в ръцете си. – Но убих Далк. Убих дракон. Беше лесно… не, не беше. Трудно беше май. Не мога да си спомня.

– Край нямат всичките ти лъжи.

– Права си – отвърна той унило. – Край нямат.

– Дай си ми оръжията.

– Ако ти ги дам, ще умреш.

– Какво?

– Ще ни напуснеш, а тук няма никаква храна, освен ако Драконъс не ни донесе. Ще умреш от глад. Не мога.

– Аз да не съм ти пленничка? Така ли го обичаш, Ублала? Искаш робиня?

Той я погледна.

– Мога ли да те чукам по всяко време, ако си ми робиня?

– Това не е любов.

– Толкова отдавна беше – отвърна той. – Май ще избера чукане вместо любов. Виждаш ли какво стана с мен?

– Добре. Ще легна с теб, ако след това ми върнеш оръжията.

Ублала се хвана за главата.

– Ох, объркваш ме!

Тя пристъпи към него.

– Съгласи се с предложението ми, Ублала, и съм твоя… – Изведнъж спря и се загледа някъде зад него.

– Какво има? – попита той. – Съгласен съм! Съгласен съм!

– Много късно – отвърна тя. – Приятелят ти се върна.

Ублала се извърна, видя приближаващия се Драконъс и промърмори:

– Той не ми е приятел. Вече не е.

– Много е нагъчкано в тия Пустини – рече тя.

– Тогава ни остави – отвърна Торент. – Няма да ни липсваш.

В отговор Олар Етил отново вдигна Абси за вратлето и рече:

– Починахме си достатъчно.

– Престани да го носиш така. Може да язди с мен.

Вратът й изпращя, щом се извърна да го погледне.

– Само да се опиташ да избягаш, ще те догоня, кутре.

Торент погледна близначките, свити край каменния кръг, където се бяха опитали да напалят огън предната нощ, и каза:

– Няма да избягам.

– Сантименталността ще те убие – рече Гадателката на кости. – Ела тук. Вземи детето.