САКАТИЯТ БОГ

Сълзите непрекъснато се връщаха. Замъгляваха гледката му, стичаха се по покритите му с белези страни. Но Маппо продължаваше упорито напред, отвоюваше всяка нова стъпка. Две воли се бяха вкопчили в неумолима битка. Необходимостта да намери приятеля си. Необходимостта да избяга от своя срам. Тази война беше болезнена – имало беше време, когато въпреки всички заблуди, направлявали живота му, беше разбирал необходимостта, безупречната яснота на предназначението си.

Стоеше между света и Икариум. Защо? „Защото светът заслужава да бъде спасен. Защото съществуваше любов и мигове на мир. Защото състраданието съществуваше, като цвете в цепнатина на камък, като непоносима истина, като секващо дъха чудо.“ А Икариум беше оръжие на унищожението, безумно и сляпо. Маппо бе посветил живота си да държи това оръжие в ножницата му, стегнато в обвивката на мир и забравено.

В името на състраданието и любовта.

А току-що ги беше оставил. Обърнал беше гръб на децата, за да не види болката в очите им, онази втвърдяваща се горчивина от поредното предателство, сполетяло краткия им живот. Защото, каза си, бъдещето им бе несигурно, но изпълнено все пак с възможности. „Но ако Икариум се събуди и ако няма никой, който да го спре, тези възможности може да свършат. Не е ли разумно това?“ О, да, разумно беше, разбира се.

„И все пак беше грешно. Знам го. Усещам го. Не мога да се крия от това. Ако се втвърдя за състраданието, какво тогава се опитвам да спася?“

Тъй че плачеше. За себе си. Пред лицето на срама скръбта изтляваше. Пред лицето на срама започваше да губи себе си, онова, което винаги бе вярвал, че е. Дълг, гордост от клетвата, която бе дал, саможертвата му – всичко това бе рухнало. Опита се да си представи как намира Икариум, своя най-стар приятел. Опита се да си въобрази връщане към старите дни, към своите измамни думи в името на обичта, към леките и деликатни хитрини, с които си играеха, за да държат настрана ужасяващите истини. Всичко, което беше някога, и в сърцевината му – готовността на Маппо да отдаде живота си, но да не види как пламват очите на Крадеца на живот.

Не знаеше дали би могъл да го прави пак. Сърцето на човек трябва да е чисто за такова нещо, прочистено от всички съмнения дотолкова, че самата смърт да се окаже достойна жертва. Но здравите убеждения отпреди години вече бяха рухнали.

Чувстваше се огънат в себе си като над стара рана и костите му бяха чупливи, клетка, която можеше да се натроши под най-слабия натиск.

Пустинната земя го подминаваше от двете страни почти незабелязвана. Дневният зной отстъпваше пред пожара, който бушуваше в черепа му.

Маппо крачеше упорито напред. Трябваше да намери Икариум, сега – повече от всякога. „За да помоля за прошка. И да приключа.“

„Приятелю мой. Вече не съм достатъчен. Не съм воинът, когото познаваше някога. Не съм стената, на която да подпреш уморената си съвест. Предадох деца, Икариум. Погледни в очите ми и виж истината.“

„Моля за избавление.“

– Икариум. Моля те. Сложи край на това.

Стори му се, че видя гъст облак прах на югоизток. Не можеше да прецени колко е далече – тук хоризонтите въртяха номера. Гущерът, който яздеше, поглъщаше левга след левга, без да показва никакви признаци на умора. Сторми се обърна и изгледа намръщено търтеите, които тичаха след него. Ловците К’елл се бяха разпръснали по фланговете, понякога видими, но повече пъти – не, изгубени някъде сред измамните гънки и цепнатини на околността.

„Яздя проклет Ве’Гат. Най-гадното оръжие за война, което съм виждал. Не ми трябва проклетият им ескорт.“ Добре, съществото трябваше да бъде нахранено вечерта. Трябваше да се съобрази с това. „Но аз съм човек. Мразя да ми се налага да се съобразявам с каквото и да било. А и не е проблем. Поне не толкова.“

Предпочиташе да си е просто ефрейтор. Тази работа с Щита-наковалня оставяше горчив вкус в устата му. „Добре де, имам сантиментална жилка. Не я отричам и може да е голяма колкото океан, както казва Гес. Но не съм го искал. Плаках веднъж за едно умиращо мишле – умираше, защото се опитах да го хвана, но ръката ми се оказа прекалено тромава и нещо в него се счупи. Лежеше в ръката ми, дъхът му стана толкова бърз, но краченцата бяха спрели да мърдат и след това дъхът се забави.“

„Коленичих върху камъните и гледах как бавно умира. В шепата ми. Богове, не е ли достатъчно, за да се разрева отново само като си го спомня? На колко бях тогава? На двайсет?“

Наведе се настрани, за да се изсекне, едната ноздра, после другата. Избърса мустаците си с пръсти, а пръстите в коляното си. Приближи ли се онзи облак прах? Трудно бе да се каже.

Изкачи възвишението, изруга и безмълвно заповяда на Ве’Гат да спре. Долината под него беше широка триста, че и повече разтега, а по средата й се виждаха десетина фигури, прави или насядали в груб кръг. Щом той се появи, правите се извърнаха към него, а насядалите бавно се надигнаха и направиха същото.

Бяха високи, мършави и облечени в черни ризници, черна люспеста броня и черни кожи.