САКАТИЯТ БОГ

Ловците К’елл изведнъж се появиха от дясната и лявата страна на Сторми, приближаваха се с бързи подскоци, вдигнали настрани огромните извити мечове.

Сторми усети в устата си вкуса на нещо мазно и горчиво.

– Укротете се, гущери – промърмори той тихо и срита Ве’Гат напред. – Не вадят оръжия.

Тъмните изпити лица под пищно украсените шлемове проследиха приближаването му. Съсухрени лица. „Кучите синове имат бивни. Джагът? Трябва да са – онзи стар бюст на Готос в Сивия храм на Ейрън имаше бивни като тези. Но пък тия типове не изглеждат много добре. Т’лан? Джагът имат ли Т’лан? О, зарежи ги тия въпроси, идиот. Просто ги попитай. Или пък не.“ На десет крачки от тях Сторми спря. Ловците се задържаха на няколко разтега назад, отпуснати и забили върховете на мечовете си в твърдата земя.

Сторми огледа воините пред себе си и изсумтя тихо:

– Гадно.

Един от тях проговори – в първия миг Сторми не разбра кой точно.

– Виждаш ли това, Болириум?

– Виждам – отвърна друг.

– Човек… Е, общо взето. Трудно е да се каже зад толкова много косми. Но хайде да сме великодушни. Човек с К’Чаин за негови любимци. А само преди малко, Болириум, има дързостта да допуснеш, че светът е станал по-добро място от последния път, когато го напуснахме.

– Имах – призна Болириум и добави: – Бях идиот.

Последва гърлен смях.

Заговори трети Джагът:

– К’Чаин и термити, Гедоран. Намерихме си един…

– А знаете, че в дървенията има още сто хиляди. Както казваш, Варандас.

– А и миризмата…

– Точно така – каза Гедоран – и Сторми го откри по кимването, придружило думите. – Прах.

– Сънищата и кошмарите, Гедоран, се крият в една и съща дупка. Бръкнеш и не знаеш какво ще извадиш.

Всички говореха на фаларийски, което беше нелепо. Сторми изсумтя и рече:

– Ей. Застанали сте на пътя ми.

Гедоран пристъпи напред.

– Не търсеше ли нас?

– Толкова глупав ли изглеждам. Не. Че и защо да ви търся?

– Нагъл е.

– Дарифт, човек, яхнал Ве’Гат, може да е нагъл колкото си иска – каза Болириум.

Отвърнаха му с груб смях, отметнали глави.

– Дошли сте в най-затънтеното място на света. Какво сте намислили?

– Виж, това е уместен въпрос – каза Гедоран. – Пратихме командира си на издирване и сега го чакаме да се върне.

– Командвате командира си?

– Да, не е ли чудесно?

Джагът се разсмяха отново – навик, който, както продължаваше да се повтаря, можеше да се окаже влудяващ, реши Сторми.

– Добре, ще ви оставя да си го чакате тогава.

Четиринайсетимата Джагът се поклониха и Гедоран каза:

– До нова среща, Щит-наковалня.

– Не мисля да се връщам по същия път.

– Мъдростта още е жива – рече Болириум. – Не ви ли убеждавах всички в това?

– Между всичките ти идиотски твърдения, може и да си.

– Варандас, трябва да има баланс на света. На едната страна трошица натежала мъдрост, за да балансира бълвоча от безмозъчна глупост. Не стоят ли така нещата?

– Но, Болириум, капка парфюм не може да надвие купищата говна.

– Зависи, Варандас, къде ще си пъхнеш носа.

– Когато най-сетне помиришеш нещо приятно, гледай да ни уведомиш, Варандас – рече Гедоран.

– Ще ти потърся някое говно, Гедоран.

При последвалия груб смях Сторми срита Ве’Гат и го подкара отляво, за да заобиколи джагътите. След това го пришпори в галоп на дълги отскоци. Ловците К’елл скоро го догониха.

– М-да – измърмори Сторми, подушил притеснението им.

Зачуди се кой ли е командирът им. „Трябва да е някой проклет идиот. Но пък може да е бил готов на всичко, за да избегне този смях. Да, изглежда разумно. Аз самият сигурно щях да препусна право в задника на Качулатия, за да избягам от тая сган.“

„И само да подуша нещо приятно, момченца и момиченца, веднага ще се върна да ви кажа.“

Прашният облак вече изглеждаше по-близо. Може би.

7.

Чакам възмездие.

Епиграф на надгробен камък, Ледер

– Така ли е, както го виждам? – попита Брис Бедикт. – Съдбата на света в ръцете на три жени?

Атри-Цеда Араникт дръпна за последно от пръчката и я хвърли в огъня. „В пламъците…“ Задържа дима в дробовете си колкото можеше по-дълго, сякаш с отказа си да издиша можеше да задържи самото време. „Видях пещери. Видях тъмнина… и дъжда, богове на бездната, дъжда…“ Най-сетне въздъхна. И да беше останал някакъв дим, не го видя.

– Не само три жени. Има и един мъж. Ти.

Седяха необезпокоявани пред огъня. Войниците спяха. Готварските огньове угасваха, докато завихреният вятър поглъщаше последната суха тор и във въздуха се носеше пепел. На разсъмване… „Напускаме. Разкъсани, всеки по своя път. Можех ли да си го представя? Знаеше ли го тя? Трябва да го е знаела. От нейния меч сме разбити.“

– Беше необходимо – каза Брис.

– Казваш го сякаш се опитваш да убедиш себе си. – Взе въглен и запали друга пръчка.

– Мисля, че я разбрах. – Той изсумтя. – Е, поне колкото би могъл да я разбере някой.

Тя кимна.

– Израженията на офицерите й.

– Смаяни. Да.

Тя си помисли за Юмрук Блистиг.

– Ужасени.

Брис я погледна.

– Безпокоях се за теб, скъпа. Дъщерята на Абрастал…

– Силно дете, наистина. Да ни намери от толкова далече. – Дръпна от пръчката. – Бях неподготвена. Виденията бяха непонятни. Съсипаха ме.

– Можеш ли да ги изтълкуваш сега?