САКАТИЯТ БОГ

– Клане – промълви адюнктата и тази дума сякаш отне живота от очите й.

Абрастал я изгледа за миг над ръба на чашата си, отпи и кимна.

– Точно така. През първата година намалиха населението на Коланси с петдесет процента. Най-непригодните, старите, болните. Още с десет процента следващата година, а след това, докато с големите кораби идваха все повече от расата им, пратиха войски в Южните кралства. Присъдата, така го нарекоха. Титулуваха се Инквизитори, държаха в ръцете си правосъдието на самата земя – и това правосъдие наистина се оказа сурово.

Абрастал помълча, след което сви рамене.

– Това в общи линии сложи край на търговията ни с Изтока. Като сухоземни хора, а не морски, ние пращахме търговските си кервани по старите южни маршрути, но малкото, които се връщаха, ни разказваха само за опустошения. Търговските кораби, които наехме след това, навлязоха в Пеласийско море и намериха задръстени с тиня пристанища и изоставени градове по цялото крайбрежие. Не можаха да намерят никой останал, с когото да търгуват.

– Продължиха ли пътя си до Коланси? – попита Тавори.

– Само първите няколко. И с основание. Инквизиторите не бяха гостоприемни. – Тя пресуши чашата си и я протегна да я напълнят отново. – Обмисляхме война, адюнкта. Въпреки че корабите не бяха наши, бяхме готови да им дадем кралска привилегия и бяхме крайно възмутени от избиването на невинни. – Кимна към бойния главатар на баргастите. – Дори привлякохме наемническа армия.

– И все пак не обявихте война – отбеляза Брис.

– Не. Изпратих агент, моята Единадесета дъщеря. Тя не оцеля, но все пак успя да ми изпрати… послание. Инквизиторите изобщо не бяха човешки същества.

– Правосъдие… – Банашар извади малка делва изпод наметалото си. – Сладкото противоречие, за което са се хванали, като… – Погледна делвата в ръката си. – Като за вино. Няма истинско правосъдие, ще кажат, без най-основното право, което е възмездието. Опасно е да разхищавате света, скъпи приятели. Един ден някой ще реши да заговори от името на този свят. Един ден някой ще потърси сметка. – Бившият жрец изсумтя. – Но Форкрул Ассаил? Богове на бездната, дори Лиосан щяха да са го направили по-добре. – Вдигна малката делва, отпи и въздъхна. – Имаше храмове на Д’рек някога. В Коланси. – Погледна ухилен към Тавори. – Горко на всички от изповедите на един жрец, а, адюнкта?

– Не човешки същества – повтори Абрастал. – Мощта им беше ненакърнима и като че ли се усилваше. Не обявихме война. – Погледна адюнктата в очите. – Но ето ни тук.

Адюнкта Тавори се обърна към Брис Бедикт.

– Принце, все още не съм имала възможността да ви благодаря за намесата в деня на На’Рук. Това, че Ловците на кости все още съществуват, се дължи на вашата храброст и на доблестта на войниците ви. Без вас и без хундрилите изобщо нямаше да се изтръгнем от онова сражение.

– Боя се, адюнкта – отвърна Брис, – че не бяхме достатъчно, и съм сигурен, че Боен водач Гал, както и Ханават тук, изпитват същото. Вашата армия е наранена. Отпорът от тежката пехота и морската пехота ви отне войниците, от които най-много се нуждаете сега. – Погледна за миг към Кругава и продължи: – Адюнкта, споделям тревогата на Смъртния меч от това, което предлагате сега.

– Ловците на кости ще продължат похода си сами – заяви Тавори.

– Нима ни казвате, че нямате повече нужда от нас? – попита Брис.

– Не, нуждата ми от вас никога не е била по-голяма.

Кралица Абрастал пак подаде чашата си на Сорт и след като тя я напълни, каза:

– В такъв случай сте ме подвели, адюнкта. Явно знаете повече за врага – тези Форкрул Ассаил – и за техните цели от който и да е от нас. Или – поправи се тя – си мислите, че знаете. Бих искала да изтъкна, че Инквизиторите вече не създават впечатление за експанзионистични намерения – Блудния знае, имаха достатъчно време досега да докажат обратното.

Смехът на Банашар бе тих, но стържещ.

– Ловците на кости тръгват сами и пускат кръв на всяка стъпка. Юмруци, капитани и готвачи питат едно и също: какво знае тя? Откъде го знае? Кой говори на тази корава жена с мрачните очи, този меч Отатарал, откраднат от ножницата на императрицата? Бързия Бен ли беше, нашият загадъчен Висш маг, който вече не крачи с нас? Юмрук Кенеб ли беше? Или може би императрицата не е господарката на измяната, както всички вярвахме, и Върховният маг на империята Тайсхрен сега се промъква по стъпките ни, сянка, която никой не хвърля. – Вдигна делвата си за наздравица. – Или тя просто е полудяла? Но не, никой от нас не мисли това, нали? Тя знае. Нещо голямо. Но какво? И откъде го знае? – Отпи, люшна се за миг като да падне, но се закрепи преди Лостара Юил да е посегнала да го хване. Щом я забеляза, й се усмихна вяло.

– Или бившият жрец шепне в ухото й? – Въпросът бе зададен от Юмрук Блистиг, с напрегнат и хладен тон.

Банашар повдигна вежди.

– Последният жрец на Д’рек няма време за шепнене, скъпи ми безгръбначен Юмрук Блистиг…

Юмрукът изръмжа проклятие и щеше да тръгне напред, ако Кайндли не излезе бързо на пътя му.

Банашар продължи с усмивка: