САКАТИЯТ БОГ

– Ако сърцето бъде освободено – каза Кругава, – тогава… можем да им го върнем.

– Да.

– Все пак ще останат части от него – рече Банашар. – Смъкването му го разкъса. Но би трябвало да е достатъчно. Колкото до останалото, е, „за гниещата плът пее Червея“. – Смехът му бе горчив. Жрецът се взря в Тавори. – Виждате ли я? Погледнете добре, всички. Тя е лудостта на амбицията, приятели. Изпод ръцете на Форкрул Ассаил и на самите богове е решена да открадне сърцето на Сакатия бог.

Кралица Абрастал издиша шумно.

– Моята Четиринадесета дъщеря в момента се приближава към Южните кралства. Тя е чародейка със значителна дарба. Ако ще продължим тази дискусия за тактиката, ще се опитам да отворя пътека към нея…

Адюнктата я прекъсна.

– Ваше величество, тази война не е ваша.

– Простете, адюнкта Тавори, но смятам, че е. – Обърна се към бойния главатар на баргастите. – Спакс, вашите воини жадуват за битка – какво ще кажете?

– Където вие поведете, ваше величество, Бялото лице на Гилк ще ви последва.

– Мечът Отатарал, който нося…

– Простете ми отново, адюнкта, но силата, от която извлича моята дъщеря, е Древна. Омтоуз Феллак.

Тавори примигна.

– Разбирам.

Тогава заговори Брис Бедикт.

– Смъртен меч Кругава, щом сте готова да приемете съюза на кралица Абрастал, ще приемете ли моя?

Сивокосата жена отвърна с лек поклон.

– Принце – и ваше величество – за перишите е чест. Но… – поколеба се за миг – трябва да заявя на всички, че ще бъда сурова компания. След като знам какво очаква Ловците на кости… след като знам, че ще се изправят срещу врага сами, ранени също като сърцето, което искат да видят освободено… Настроението ми е повече от мрачно и не очаквам това да се промени. Когато най-сетне ударя Шпила, ще сте принудени да не отстъпвате на решимостта ми.

Брис се усмихна.

– Достойно предизвикателство, Смъртен меч.

Адюнктата пристъпи и отново застана пред Ханават.

– Майко. Бих искала да ви попитам следното: ще тръгнат ли хундрилите с Ловците на кости?

Ханават сякаш онемя. Едва намери гласа си:

– Адюнкта, ние сме малко.

– Въпреки това.

– Тогава… да, ще тръгнем с вас.

– Адюнкта? – попита кралица Абрастал. – Да призова ли Фелаш, моята Четиринадесета дъщеря? Има въпроси на тактика и логистика, които трябва да обсъдим днес. С ваше позволение ще…

– До гуша ми дойде от това! – извика Блистиг и се обърна да напусне.

– Стойте на мястото си, Юмрук. – Гласът на Тавори беше стоманен.

– Подавам си оставката.

– Забранявам.

Той я зяпна стъписано.

– Юмруци Блистиг, Кайндли и Фарадан Сорт, частите ви трябва да се подготвят за утрешния поход. Ще ви призова всички по здрач, за да чуя докладите ви за състоянието ни. Дотогава сте свободни.

Кайндли сграбчи Блистиг за ръката и го поведе навън, а Сорт ги последва с кисела усмивка.

– Омтоуз Феллак – измърмори Банашар, след като напуснаха. – Адюнкта, последния път премръзнах достатъчно. Ще ме извините ли?

Тавори кимна и каза:

– Капитан Юил, моля придружете нашия жрец до палатката му, за да не се загуби. – След това хвърли поглед към Араникт, сякаш за да я попита „Готова ли си за това?“ Араникт кимна.

Абрастал въздъхна.

– Добре. Да започваме ли?

Араникт видя, че торта е догоряла на сива пепел. Хвърли кухия край на последната пръчка ръждивец, след това стана и вдигна очи към Нефритените копия.

„Ще направим каквото можем. Поне това обещахме днес. Каквото можем.“

„Едно сражение. О, Тавори…“

Най-трудното в този ден се оказа да мине през лагера на Ловците на кости. Войниците, лицата им, тихите разговори и смях – всяка една гледка, всеки един звук поразяваше сърцето й като връх на кама. „Виждам мъртви мъже, мъртви жени. Те не го знаят все още. Не знаят какво ги очаква, какво е решила да направи с тях.“

„Или може би знаят.“

„Незасвидетелствани. Чух за това, за това, което им е казала. Незасвидетелствани… става, когато никой не оцелее.“

Беше възнамерявал да ги събере по време на преговорите на адюнктата, но прегрупирането на отделенията бе отнело повече време, отколкото бе предполагал – предположение, което се оказа глупаво оптимистично. Въпреки празнините, зейнали като безмълвен вой в кръга около лагерните огньове, морските пехотинци и тежките все едно бяха пуснали корени в земята. Трябваше да ги дърпат, ритат и влачат от старите им места.

За да се вместиш в нещо ново, трябва да оставиш старото зад гърба си, а това не е толкова лесно, колкото звучи, защото означава да приемеш, че старото е мъртво, отишло си е завинаги, колкото и упорито да си се опитвал да устоиш.

Фидлър знаеше, че е бил същият. Не по-различен от Хедж в това отношение. Тежките и морската пехота бяха премазани. Застанал над тях като някой резач над натрошеното тяло на пациент, който се мъчи да проумее какво точно виждат очите му, отчаяно се напряга да различи нещо разпознаваемо, той беше гледал как бавно се стичат в падината, която бе избрал за срещата. Докато слънцето гаснеше в небето, докато двойки бойци от отделенията, тръгнали да издирят някой липсващ другар, се връщаха с намръщения приятел подире им… да, беше тъжна гледка и негодуванието натежаваше в прашния въздух.