САКАТИЯТ БОГ

– Поздравяваме те, Древен.

Втората ругатня на Гъд бе на език, който Мейсан Джилани изобщо не бе чувала.

„Не е каквото си мислиш“, беше казал той, докато онези прастари същества му се кланяха. И нищо повече не каза. Малко след това Т’лан Имасс изчезнаха и тримата продължиха напред, докато нощната тъмнина се сгъстяваше.

На Ботъл му се искаше да запищи. Компанията на капитана през последните няколко дни беше изпитание за търпението му и повод за безкрайно разочарование. Нямаше го много в приказките. „Рутан Гъд. Или каквото там ти е името всъщност. Не е каквото си мисля? Откъде знаеш какво си мисля? Освен това е точно каквото си мисля. Фид си има своя излъскан ашик, а изглежда, че и адюнктата си има.“

Проклет от Гуглата Древен бог – в края на краищата пред какъв друг „Древен“ щяха да се кланят Т’лан Имасс? А и откога изобщо се кланяха на когото и да било?

Пороят от въпроси на Мейсан Джилани съсухри Т’лан Имасс на прах доста набързо, според Ботъл поне. Като изправени камъни, всички те пазеха тайните си заровени дълбоко вътре. Не беше дори въпрос на дразнеща сдържаност. „Просто не им пука. Обяснения? Какъв е смисълът? Кой го интересува какво си мислиш, че трябва да знаеш, между другото? Ако съм камък, подпри се на мен. Ако съм развалина, отпусни уморения си задник на отломките. Ако съм Древен бог, е, Бездната да те вземе дано, не гледай към мен за каквото и да било.“

Но беше препуснал срещу На’Рук, след като можеше да препусне в обратната посока. Отиде и даде отпор. В какво го превръщаше това? В поредния загадъчен индивид на служба при адюнкта Тавори Паран от Унта? „Но защо? Дори императрицата не я искаше накрая. Т’амбър, Бързия Бен, дори Фидлър – те стояха с нея дори когато това струваше живота им.“

Войници мърмореха, че не вдъхва и едно проклето нещо в тях. Войници негодуваха, че не е Дужек Едноръкия, нито Колтейн, нито Кръст, нито Дасем Ълтър. Не знаеха какво е. „Никой от нас не знае, ако става въпрос. Но виж ни, тук, сега, виж как се връщаме при нея. Далхонийка, която може да язди вятъра – силния вятър поне. Древен бог… и аз. Богове на бездната, сигурно съм си изгубил ума.“

„Не съвсем. Разкъсах го. За да може Бързия Бен да се погрижи повечето да се върне. Чувствам ли се различен? Променен ли съм? Как бих могъл изобщо да знам?“

„Но Ловците на кости ми липсват. Липсва ми клетото отделение. Липсва ми проклетата адюнкта.“

„Ние сме само мечът в ръката й, но е удобно да го стиснеш в ръката си. Използвай го тогава. Просто го направи със стил.“

– Лагерни светлини напред – каза Мейсан Джилани от гърба на коня си. – Изглежда адски голям лагер.

– Съюзниците й са пристигнали – каза Рутан Гъд.

– Тя знае ли, че си жив, капитане? – изсумтя Ботъл.

– Защо трябва да знае?

– Ами защото…

– Аз съм капитан, войник.

– Който връхлетя сам срещу цял легион На’Рук! Брониран в лед! С меч от лед! С кон…

– О, стига, Ботъл. Нямаш представа колко съжалявам, че го направих. Хубаво е да оставаш незабелязан. Може би някой ден вие хората най-сетне ще разберете това и ще изоставите безумните си амбиции, досадната си самоизмамна мегаломания. Не сте изсрани от някой бог от високото. Не сте начертани в плътта на божественото – или поне не повече от който и да е и каквото и да е друго. Какво ви е на всички вас, между другото? Натикате си пръчка в задника и после се перчите колко високи и изправени стоите. Войник, мислиш ли, че си оставил дните, в които си пълзял, зад деня, в който си спрял да сучеш от майчината си гръд? Запомни го от мен – още пълзиш, момче. И сигурно винаги ще пълзиш.

Ботъл не каза нищо.

– Вие двамата продължете – рече Мейсан Джилани. – Трябва да се изпикая.

– Значи онова последното беше конят? – попита Рут.

– Много смешно. – Тя дръпна юздите.

– Добре де, поклониха ти се – каза Ботъл, след като двамата с капитана продължиха напред. – Защо си го изкарваш на мен?

– Не съм… о, все едно. Да ти отговоря. Не, адюнктата не знае нищо за мен. Но както казваш, скъпоценната ми анонимност приключи – или ще приключи, ако в момента, в който стигнем в лагера, изтичаш до сержанта си.

– Ще го направя със сигурност – отвърна Ботъл. – Но не за да се раздрънкам, че си Древен бог, ако не искаш.

– Бог? Не бог, Ботъл. Казах ти: не е каквото си мислиш.

– Ще затая малката ви гадна тайна, сър, ако това искате. Но онова, което всички видяхме в онзи ден, няма да се промени, нали?

– Магията на Ездача на бурята, да. Онова.

– Онова.

– Заех го.

– Зае го?

– Да. Аз не крада, Ботъл.

– Разбира се, че не, сър. Не ви и трябва, нали?

– Точно така.

Ботъл кимна в сумрака, заслушан в стъпките на коня на Мейсан зад тях.

– Заел го.

– Неразбран народ са Ездачите на бурята.

– Несъмнено. Отчаяният страх не оставя много място за друго.

– Интересно – промълви тихо Рутан Гъд. – Нуждите се събраха някак. А съм твърде стар, за да вярвам в съвпадения. Все едно. Правим каквото правим, и толкова.

– Звучи все едно, че го е казал Фидлър.

– Фидлър е мъдър човек, Ботъл. Също така е най-добрият от вас, макар че едва ли ще го разберат мнозина. Не толкова ясно като мен поне.

– Фидлър значи, капитане? А не адюнктата?