САКАТИЯТ БОГ

Сканароу се отлепи от Рутан Гъд.

– М-моля за извинение, адюнкта. Аз… с ваше позволение, ще изчакам отвън…

– Не. Ще се върнеш в палатката си и ще чакаш там. Убедена съм, че капитанът ще я намери без особени затруднения.

Сканароу примига, а след това, едва надвивайки усмивката си, отдаде отново чест и с един последен поглед към Рутан – поглед, който бе или сърдит, или изпълнен с мрачна закана – напусна.

Рутан Гъд изправи рамене и се покашля.

– Адюнкта.

– Вашият акт, капитане, в деня на На’Рук, наруши достатъчно военни правилници, за да ви гарантира военен съд. Вие изоставихте войниците си и не се подчинихте на заповеди.

– Да, адюнкта.

– И най-вероятно спасихте живота на всички ни. – Явно съобрази, че видът й не е много подходящ, защото отиде до централния пилон на палатката, на който бе окачен вълнен халат. Загърна се и отново се обърна към Рутан. – Цели томове са посветени на обсъждане точно на такива инциденти във военни кампании. Неподчинение от една страна и изключителна доблест от друга. Какво да се прави с такъв войник?

– Рангът и дисциплината трябва винаги да са приоритетни, адюнкта.

Погледът й го прониза.

– Това ли е ученото ви мнение по въпроса, капитане? Доволен сте, че можете да извлечете смисъла от всички тези томове в няколко думи, така ли?

– Честно ли, адюнкта? Да.

– Разбирам. Тогава какво предлагате да направя с вас?

– Най-малкото, адюнкта, да понижите ранга ми. Защото бяхте точна и най-уместно отбелязахте това, че изоставих отговорността си по отношение на поверените ми войници.

– Разбира се, че бях, глупак такъв. – Прокара пръсти през късата си коса и улови погледа на Мейсан. На далхонийката не й убягна смътния блясък в невзрачните – и явно уморени – очи. – Много добре, Рутан Гъд. Изгубихте командването на частта си. Рангът ви обаче ще остане непроменен, но от днес сте прикрепен към щаба ми. И ако си въобразявате, че това е някакъв вид повишение, съветвам ви да седнете и да си поговорите скоро с Лостара Юил. – Замълча, присвила очи към Рутан Гъд. – Е, капитане? Изглеждате недоволен. Добре. Сега, колкото до другите неща, които трябва да обсъдим, те навярно може да изчакат. В този лагер обаче има една жена, която не може. Свободен сте.

Той й отдаде чест малко разтреперано.

След като Гъд напусна, адюнктата въздъхна и седна до масата.

– Извинете ме за неопрятната външност, десантчик. Беше дълъг ден.

– Не е нужно извинение, адюнкта.

Очите на Тавори пробягаха по Мейсан и предизвикаха леки тръпки по гръбнака й… „О, познавам го този поглед.“

– Изглеждате изненадващо здрава, войник.

– Скромни дарове от наши нови съюзници, адюнкта.

Веждите на Тавори се вдигнаха.

– Нима?

– Уви, само петима са.

– Петима?

– Т’лан Имасс, адюнкта. Не знам дали са съюзниците, които търсехте. Всъщност те ме намериха, а не обратното, и тяхно беше мнението, че е редно да ги доведа тук.

Адюнктата продължаваше да я оглежда. Мейсан усети вадичките пот, потекли по гърба й. „Не знам. Толкова слаба е…“

– Призови ги.

Фигурите се вдигнаха от прашния под. От прах – кости, от прах – съсухрена плът, от прах – очукани каменни оръжия. Т’лан Имасс се поклониха на адюнктата.

Бероук проговори:

– Адюнкта Тавори Паран, ние сме Необвързаните. Носим ви поздрав, адюнкта, от Сакатия бог.

И при тези думи нещо в Тавори сякаш се прекърши. Тя скри лицето си в ръце и промълви:

– Благодаря ви. Мислех… че се забавихме… че е много късно. О, богове, благодаря ви!

Остана незабелязан дълго, просто още един морски пехотинец там, в края на тълпата. Задържа се назад, без да проумява какво вижда тук. Фидлър не говореше нищо. Всъщност кучият син като нищо можеше да спи, както беше отпуснал глава. Колкото до войниците в падината, някои мърмореха помежду си, други се опитваха да заспят, но приятелите им ги сритваха и ги събуждаха.

А после Фидлър вдигна глава и морската пехота и тежките се смълчаха и изведнъж се напрегнаха. Сержантът ровеше в походната си торба. Извади нещо, но в тъмното бе невъзможно да се види какво. Огледа го продължително, след което го върна в торбата.

– Кътъл!

– Да?

– Той е тука. Иди го намери.

Сапьорът стана и бавно се обърна.

– Е, добре – изрева той, – нямам очи на плъх. Тъй че се покажи, проклет да си.

Лицето на Ботъл пламна и той се огледа притеснено.

– Да, Ботъл – рече Фидлър. – Ти. Не бъди толкова тъп.

– Тук – отзова се Ботъл.

Хората около него се заобръщаха. Няколко приглушени ругатни – и изведнъж около него се отвори кръг. Кътъл се провираше през множеството и дори в сумрака изражението му бе сурово.

– Мисля, че Смайлс разпродаде снаряжението ти, Ботъл – каза той, след като застана пред него. – Но поне си свил някакви оръжия, което говори нещо.

– Всички знаехте?

– Какво да знаем? Че си оцелял? Богове, не. Всички мислехме, че си мъртъв и приключил. Мислиш ли, че Смайлс щеше да разпродаде нещата ти иначе?

Видя останалите от отделението, провиращи се зад Кътъл.

– Ами, да.

Сапьорът изсумтя.

– Тук си прав, войник. Както и да е, не знаехме нищо. Той просто ни накара да седим тука и да чакаме, това направи…

– Мислех, че е събрание на Фарадан Сорт.

– Фид е капитанът сега, Ботъл.

– О.