САКАТИЯТ БОГ

– Прекарала съм три години сред архивите на Унта, Сторми. В четене на най-древните и най-неясни исторически трудове, донесени в столицата от по-далечните предели на Малазанската империя. Разпитвала съм най-добрите учени, които можах да намеря, включително Хеборик Леката ръка, по въпроси, свързани с откъслечните сведения за Форкрул Ассаил. – Замълча за миг, след което продължи: – Знам какво очаква всички ни, Щит-наковалня. Трите човешки армии, които виждаш сега да тръгват в поход на югоизток, са… уязвими.

– Докато К’Чаин Че’Малле не са.

Тя сви рамене.

– Ако можехме да призовем пред нас, тук и сега, един Форкрул Ассаил, мислиш ли, че би могъл да заповяда на твоя Ве’Гат да предаде оръжията си? Да коленичи?

– Бих искал да видя как ще опита – изсумтя Сторми. – Но с дребосъците какво?

– В по-голяма безопасност са с вас, отколкото при нас.

Той присви очи.

– Какво сте решили да направите с Ловците на кости, адюнкта?

– Да разцепя силите на врага, Щит-наковалня.

– Понесохте жесток удар, адюнкта…

– И бях отмъстена от вас и вашите Че’Малле. – Приближи се още към него и сниши глас. – Сторми, когато вестта за победата ви се пръсне из армията ми, много от това, което сега я мъчи, ще заглъхне. Няма да има радостни възгласи – не съм толкова глупава да очаквам нещо подобно. Но най-малкото ще има удовлетворение. Разбираш ли ме?

– Фидлър…

– Жив е.

– Добре. – Той примижа. – Умеете да събирате съюзници, а, адюнкта?

– Не аз, Сторми. Каузата.

– Бих се съгласил, ако можех да разбера заради каква кауза е всичко това.

– Спомена за дестраянт…

– Споменах, да.

– Питай нея.

– Питахме я, но тя знае по-малко и от нас.

Тавори кривна глава.

– Сигурен ли си?

– Е, тя малко спи. Кошмари всяка нощ. – Зачеса се по брадата. – Оу, Гуглата да ме вземе дано…

– Тя вижда съдбата, която очаква всички ни, ако се провалим, Щит-наковалня.

Той замълча, прехвърляше в ума си хиляда левги спомени и време. Дните в Ейрън, метежи сред войниците, непокорни лица, отчаяната необходимост от сплотяване. „Армиите са необуздани зверове. Ти ни взе, превърна ни в нещо, но никой не знае в какво, нито дори за какво.“ И ето я сега пред него, слабичка невзрачна жена. Не висока. Нищо натрапващо се в каквото и да било отношение. „Освен хладното желязо в костите й.“

– Защо се заехте с това, адюнкта?

Тя постави отново шлема на главата си и стегна каишките.

– Това е работата ми.

– Този ваш път – попита я той, без да обръща внимание на пренебрежението й, – къде започна? Първата стъпка, кога беше това? Можете да ми отговорите на това поне.

Тя го изгледа.

– Мога ли?

– Трябва да се върна при Геслер, адюнкта. Трябва да направя доклад. Трябва да му кажа какво мисля за всичко това. Тъй че… подайте ми нещо.

Тя извърна очи и огледа стегнатите редици на армията си.

– Първата ми стъпка? Добре.

Той зачака.

Стоеше пред него като изсечена от дефектен мрамор – нещо в профил, което плачеше прах… но не, това усещане бе изплувало някъде дълбоко от душата му, сякаш бе намерил огледално отражение на невзрачната жена, застанала пред него, и в това отражение – хиляда затаени истини.

Обърна се отново към него, очите й бяха потънали в сенките под ръба на шлема.

– Беше в деня, Сторми, в който семейство Паран изгуби единствения си син.

Отговорът бе толкова неочакван, толкова стъписващ, че той не можеше да отвърне нищо. „Богове на бездната, Тавори!“ Помъчи се да намери думи, каквито и да са.

– Аз… Не знаех, че брат ви е умрял, адюнкта…

– Не е – отсече тя и му обърна гръб.

Сторми изруга наум. Беше казал нещо погрешно. Издал бе глупостта си, неразбирането си. „Добре! Може би не съм Геслер! Може би не схващам…“ Леден дъх сякаш потече между двамата.

– Адюнкта!

Викът я накара да се обърне отново.

– Какво има?

Той си пое дъх.

– Когато се съединим с перишите и другите, кой поема върховното командване?

Тя го огледа за миг, преди да отвърне:

– Ще има принц на Ледер. Смъртен меч на Сивите шлемове и кралицата на Болкандо.

– Дъх на Гуглата! Не питах…

– Кой ще командва ли, Щит-наковалня? Ти и Геслер.

Той я зяпна слисано, а след това изрева:

– Не мислиш ли, че главата му достатъчно се е замаяла вече? Не ти се е налагало да живееш с него!

Тонът й беше твърд и хладен.

– Не забравяй какво казах за уязвимостта, Щит-наковалня, и гледайте да си пазите гърба.

– Да пазим… какво?

– Едно последно нещо, Сторми. Предай съболезнованията ми на Гръб. Уведоми го, ако мислиш, че ще помогне, че смъртта на Юмрук Кенеб беше… изключителен героизъм.

Стори му се, че долови грижливо подбиране на думи в тази фраза. „Все едно. Може пък и да помогне. Струва си да се опита поне.“

– Адюнкта?

Беше сбрала юздите на коня си и единият й крак бе на стремето.

– Да?

– Ще се срещнем ли отново?

Тавори Паран се поколеба и нещо като смътна усмивка изкриви тънките й устни. Обърна коня си.

– Сбогом, Щит-наковалня. – Замълча и: – Сторми, ако един ден срещнеш брат ми… Не, няма значение. – Подкара коня и препусна към челото на колоната.

Блистиг обърна зад нея, както и Рутан Гъд, а след това и бившият жрец – макар че него по-скоро конят го обърна. Остана само Лостара Юил.

– Сторми.

– Лостара.