САКАТИЯТ БОГ

– Бързия Бен беше сигурен, че с Геслер сте живи.

– Тъй ли?

– Но него го изгубихме.

Той помисли малко и се ухили.

– Оцени го, Лостара Юил. Разбрал е, че сме живи и здрави. Бил е прав. Значи, имам едно такова чувство, че не се е изгубил толкова, колкото сигурно си мислиш. Змия е той. Винаги е бил змия и ще си остане змия.

Усмивката, която му хвърли, почти го накара да се поколебае, но преди да успее да й извика нещо подканващо и може би неприлично, тя вече яздеше след другите.

„Проклятие! Такива усмивки не кацат по мен всеки ден.“

Намръщи се, заповяда на Ве’Гат да обърне и пое обратно.

Ловците и търтеите закрачиха след него.

Едно птиче се опита да кацне на брадата на Сторми, но той изруга и го разкара.

ТРЕТА КНИГА

Щурмът на копието

И ето, идва историкът дързък

с блестящата си дарба

да развърне този том

все по-безценен,

където строгите монаси

се свиват под камшика,

а от високия прозорец

пепелта на еретици

се сипе като дъжд от чистота;

виж истините вшити

в нишката от злато

по кожата злочеста.

Аз съдникът съм на лъжите,

който ще пречисти ръката му

в бронзови купи и в пясъка бял.

Но слюнката по устните му

сбира пак войнство за новото сказание;

не бях чак толкова сляп да не усетя

реките скрити във пороя кипнал

и ядната сълза от бодването на перото.

Ще ви разкажа истината

за всичките неща

и доказателството

е в правилния ред на тези камъни.

О, не, спестете ми юмруците

и празния брътвеж на принцепса,

сред мъгли и кипнал облак,

дъхът на невидяното ми дава

надежда и утеха за най-мрачните

настъпващи години.

Ще устоя

във своята несигурност,

загърнат в плащаницата на мир, какъвто

дори не можете да си представите.

Живот в мъгли

Готос (?)

8.

Каквото ни е останало

може да стигне само

ако в мярката на нещата

нищо не бъде изхвърлено

оставено край пътя

в крачките които ни отвеждат

отвъд дима и скръбта

в свят на стъписано раждане

и очи отворени към светлина внезапна.

За дъх един да закръжим тогава

да видим всичко което сме сторили

където гробниците по пътя ни

лежат затворени като скъпи спомени

в сумрака в края на хубав живот.

И нито една стъпка не мами

към мекия сняг напред

но усетете сладката милувка на вятъра.

Сезон изпълзява под земята

на гънките.

Зърнах за миг смътен

проблясък на загадка

фигури в яркия злак.

Ще вземат от нас

всичко което сме сгушили

в прегръдката си

и бремето оставя перца

по дланите ми

а гласовете заглъхващи

са всичко което ни е останало

и което ще стигне завинаги

Ще вземете дните ми

Фишер кел Тат

„Да се плъзнеш под юмруците на света.“

Казваше се Торл. Тихичка, с будни тъжни очи.

Писъците й, изригнали от облака Елитри, прозвучаха като смях. Ненаситните насекоми се трупаха там, където бяха доскоро очите й. Нахлуваха в зяпналата й уста, а съсиреците кръв от раздраните й устни привличаха още стотици.

Садик изрева от ужас, залитна назад, сякаш се канеше да побегне, но Бадале го хвана здраво и го задържа. Паниката бе това, което Елитрите обичаха най-много, това, за което чакаха, и паниката беше взела Торл, а сега Елитрите взимаха нея.

Ослепено, момичето тичаше и залиташе по натрошените кристали, които разкъсваха босите крачета.

Около нея се струпваха деца и Бадале видя мрака в погледите им, и разбра.

„Удряйте, юмруци, все още се плъзгаме и пълзим. Не можете да ни убиете, не можете да убиете спомена за нас. Оставаме, за да ви напомняме за бъдещето, което ни дадохте. Оставаме, защото сме доказателството за престъплението ви.“