САКАТИЯТ БОГ

Чу тихата въздишка на Рутан Гъд. Беше изпълнена с тъга.

– Виждам постове.

– И аз – рече Мейсан Джилани. – Не са малазанци. Периши са.

– Наши съюзници – каза Ботъл и погледна намръщено към Рутан Гъд, но, разбира се, беше твърде тъмно, за да е видял това. „Но пък какво значи тъмно за един проклет от Гуглата Древен бог, пред когото Имасс коленичат?“

А той рече:

– Беше предположение, Ботъл. Наистина.

– Ти взе яростта ми.

Гласът излезе от сенките. Лостара Юил примига и бавно се надигна, кожите се смъкнаха и мразовитият въздух загърна оголените й гърди, гръб и корем. На походното столче в палатката седеше изгърбена фигура, загърната в сиво вълнено наметало. Ръцете, увиснали покрай сгънатите колене, бяха бели като кост.

Сърцето й се разтуптя.

– Усетих го – рече тя. – Връхлетя като порой. – Потрепери и прошепна: – И се удавих.

– Твоята любов ме призова, Лостара Юил.

Тя се намръщи.

– Не изпитвам любов към теб, Котильон.

Скритата под качулката глава кимна едва-едва.

– Имам предвид мъжа, когото избра да защитиш.

Тонът му я стъписа. „Уморен, да, но и повече от това. Самотен. Този бог е самотен.“

– Ти танцува заради него и никой друг – продължи Котильон. – Не и заради адюнктата дори.

– Очаквах, че ще умра.

– Знам.

Тя зачака. Зад платнените стени из лагера отекваха смътни гласове, приглушена светлина на фенер пробяга между палатките, чуваха се стъпки.

Мълчанието се проточи.

– Ти ни спаси – каза тя накрая. – Предполагам, че трябва да ти благодаря за това.

– Не, Лостара Юил, не трябва. Аз те обсебих в края на краищата. Ти не помоли за това, но пък след толкова години изяществото на танца ти беше… изумително.

Тя затаи дъх. Нещо ставаше. Не го разбираше.

– Щом не желаеш благодарността ми, Котильон, защо си тук? – Още докато го изричаше потръпна от грубостта на тона си. „Получи се съвсем зле…“

Лицето му остана скрито.

– Толкова отдавна беше, нали? Плътта ни бе истинска, диханията ни… истински. Всичко бе там, на ръка разстояние, и за миг не се замисляхме колко скъпоценно е всичко. Младостта ни, яркостта на слънцето, топлината, която сякаш се простираше напред вечно.

Тя осъзна, че плаче, и се почувства безпомощна пред плача му.

– Каза, че съм взела яростта ти. – И да, можеше да си го спомни: как я бе изпълнила силата. Умението с мечовете бе изцяло нейно, но бързината, дълбокото и ясно съзнание – това бе дошло от него. – Взех яростта ти. Котильон, а ти какво взе от мен?

Той сякаш поклати глава.

– Мисля, че приключих с обсебването на жени.

– Какво взе? Взе онази любов, нали? Тя те удави, също както твоята ярост удави мен.

Той въздъхна.

– Винаги равностойна размяна.

– Не може ли един бог да обича?

– Един бог… забравя.

Тя се стъписа.

– Но тогава какво те крепи? Котильон, защо продължаваш да се бориш?

Той се изправи рязко.

– Наруших отдиха ти…

– Обсеби ме отново.

– Какво?!

– Любовта, която чувствам. Ти се нуждаеш от нея, Котильон. Тази нужда те доведе тук, нали? Искаш да… се удавиш отново.

Отговорът бе колеблив.

– Не мога.

– Защо не? Аз ти предлагам това. Искрен израз на благодарността ми. Когато една смъртна общува със своя бог, езикът не е ли самата любов?

– Моите поклонници не ме обичат, Лостара Юил. Освен това нямам нищо ценно, което да ти дам в замяна. Оценявам предложението ти…

– Слушай, говно такова, опитвам се да ти върна малко от човешкото. Ти си проклет бог – ако изгубиш страстта си, какво става с нас?

Въпросът явно го разтърси.

– Не се съмнявам в пътя, който ме чака, Лостара Юил. Достатъчно силен съм за него, чак до горчивия край…

– Изобщо не се съмнявам в това. Аз те почувствах, забрави ли? Слушай, какъвто и край да виждаш, че предстои… това, което ти предлагам, е за да отнеме малко от горчивината му. Не разбираш ли това?

Той клатеше глава.

– Ти не разбираш. Кръвта на ръцете ми…

– Вече и на моите ръце, или си го забравил?

– Не. Аз те обсебих…

– Мислиш ли, че има разлика?

– Не трябваше да идвам тук.

– Може би, но си тук и тази качулка не скрива всичко. Много добре, откажи предложението ми, но наистина ли мислиш, че само жените изпитваме любов? Ако решиш никога вече да не чувстваш… каквото и да било, то най-добре се откажи напълно от обсебването, Котильон. Проникнеш ли в нас, смъртните, ние ще взимаме това, което ни трябва от теб, и ще ти даваме в замяна своето. Ако имаш късмет, ще е любов. Ако нямаш късмет, е, Качулатия знае какво ще получиш.

– Съзнавам това.

– Да, сигурно. Съжалявам. Но, Котильон, ти ми даде нещо повече от яростта си. Не разбираш ли това? Мъжът, когото обичам, вече не скърби за мен. Любовта му не е към призрак, кратък миг в живота му, който никога няма да може да върне. Ти даде и на двама ни шанс да живеем и да обичаме – няма значение за колко дълго още.

– Също така пощадих адюнктата, а с това и цялата тази армия.

Тя го погледна объркано.

– Съжаляваш ли за това?

Той не отговори и мълчанието му прониза Лостара Юил като лед.

– Докато тя живее – отрони накрая, – пътят, който очаква теб и тази прокълната армия, е също толкова горчив като моя. За страданието, което предстои… ах, никакви дарове няма за това.