САКАТИЯТ БОГ

– Не съм решил още. Всъщност изкушавам се да ви накарам да седите тук цяла нощ. Просто за да ви го набия в главите, ясно? Онова за дисциплината, онова, за което умряха приятелите ви.

– Схванахме го още първия път, капитане.

– Ти може да си го схванал, Кътъл. Готов ли си да заявиш същото за останалите?

– Не.

Фидлър седна на една канара на ръба на падината и се помъчи да се успокои. Вдигна очи към нощното небе.

– Наистина, не е ли красива онази нефритена светлина?

Нещата бяха прости всъщност. Нищо повече не може да направи един войник, за нищо повече не може да мисли един войник във всеки момент. Струпай твърде много на гърбовете им и коленете им започват да се огъват, очите им да се оцъклят, и започват да се оглеждат какво да убият. „Защото убиването опростява нещата. Нарича се елиминиране на разсейките.“

Конят й беше доволен, толкова напоен и нахранен, че можеше да подсили речен бързей и да насади цяла гора по пътя им. Щастлив кон, щастлива Мейсан Джилани. Направо чудесно. Спътниците й отново не се виждаха никакви. Кисела компания на всичкото отгоре. Не й липсваха.

А самата тя не се чувстваше толкова оклюмала и отпусната, колкото беше едва преди ден. Кой знае откъде Т’лан Имасс бяха намерили пушеното месо от антилопа, меховете, пълни с чиста студена вода, самуните корав хляб и гърнето с мазно сирене. Сигурно от същото място, откъдето и зоба за коня й. „А където и да е това, е на поне сто левги оттук – о, кажи го простичко, Мейсан. През някакъв пъклен лабиринт. Да, видях ги как пропаднаха в някаква прах, но може би не беше така, както изглеждаше. Може би просто стъпиха в някое друго място.“

„Хубаво място. Където под острието на каменен меч селяците ти връчват храна с лъчезарна усмивка и пожелават добро здраве на всички.“

Предвечерното небе помръкваше. Скоро трябваше да спре.

Сигурно я бяха чули, защото стояха и гледаха към билото, точно към мястото, където се появи. Мейсан дръпна юздите, примижа за миг към тях и смуши коня надолу по склона.

– Не сте всичко, което е останало – каза им. – Не може да сте.

Капитан Рутан Гъд поклати глава.

– Не сме далече от тях. Някоя и друга левга, не повече.

– Тъкмо мислехме да продължим – добави Ботъл.

– Много ли беше зле, знаете ли?

– Още не. – Капитанът погледна накриво коня й. – Тоя звяр изглежда прекалено здрав, Мейсан Джилани.

– Няма такова нещо като прекалено здрав кон, сър – отвърна тя, след като се смъкна от седлото.

Гъд се намръщи.

– В смисъл, не искаш да се обясниш.

– Ти не дезертира ли? – попита Ботъл. – Ако си го направила, Мейсан, тръгнала си в грешната посока, освен ако не гориш от желание да те обесят.

– Не е дезертирала. – Рутан Гъд се обърна и тръгна. – Специална мисия за адюнктата.

– А вие откъде знаете, сър? – Мейсан забърза след двамата мъже.

– Не знам. Просто предположих. – Почеса се по брадата. – Имам дарба за това.

– Много дарби има нашият капитан – измърмори Ботъл.

Каквото и да ставаше между тези двамата, трябваше да си признае, че се радва да ги види.

– Та как се отделихте от армията вие? – попита тя. – Между другото, изглеждате много зле. Ботъл, в кръв ли си се къпал или какво? Едва те познах.

– И ти щеше да изглеждаш така, ако беше лежала погребана под петдесет трупа половин ден.

– Не чак толкова дълго – поправи го капитанът.

Тя затаи дъх.

– Значи сте били в сражението. Какво стана, в името на Гуглата?

– Липсват парчета – отвърна Ботъл и сви рамене.

– Парчета?

Той като че ли понечи да каже нещо, но явно премисли.

– Не можах да хвана всичко. Особено, ъъ, втората част. Но нали знаеш, Мейсан, всички приказки за голямото изхабяване сред офицерите в малазанската армия? – Врътна палец към Рутан Гъд. – С него не е така.

– Ако чу възмущение в тона му, то е защото му спасих живота – каза капитанът.

– А колкото до самодоволството в тона на капитана…

– Добре – сопна се тя. – Да, адюнктата ме прати да намеря някои хора.

– Явно не си успяла – подхвърли Ботъл.

– Не е – рече Рутан Гъд.

– Значи това, дето ми лази по кожата, не са бълхи?

Рутан Гъд се озъби в зла усмивка.

– По-скоро са, войник. Честно казано, изненадан съм, че изобщо чувстваш нещо – о, знам, ти си маг. Излъсканият ашик на Фид, нали? Все пак знаят как да се крият кучите синове.

– Чакай да се сетя. В коня са. Нямаше ли някаква приказка за…

– Поуката от която непрекъснато остава неразбрана – намеси се Рутан. – Няма нищо общо с това, което си мислиш. Фактът е, че поуката от приказката е „не вярвай на коне“. Някои хора понякога се вглеждат твърде надълбоко в такива неща. В други моменти не се вглеждат достатъчно дълбоко. Но повечето пъти изобщо не се вглеждат.

– Ако искате, мога да ги помоля да се покажат – каза Мейсан Джилани.

– Нямам абсолютно никакъв интерес към…

– Аз имам – прекъсна го Ботъл. – Извинете, че се намесих, сър.

– Извинение, което не съм готов да приема, войник. Колкото до тези гости, Мейсан Джилани, предложението ти категорично се…

Прахта около тях се завихри.

След няколко мига ги обкръжиха петима Улан Имасс.

– Богове на бездната – измърмори Рутан Гъд.

Немрящите воини като един се поклониха на капитана. Единият проговори: