Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Дилан Джейкъбс свежда очи към масата, после към пода. Неволно в съзнанието му изниква образът на Тами в кухненския бокс, между черните гранитни плотове и светлокафявите дървени шкафове. Сцената е толкова истинска, че той буквално я вижда как готви любимите му лингуини със сьомга, с чашата бяло вино в ръка, и чува джаза от любимата ѝ радиостанция. Вдига глава и в очите му се виждат сълзи. Сега Виктор открито хваща ръката му върху масата.

– Благодаря – казва Джейкъбс на партньора си. Обръща се отново към Ник: – Сега съм посветил живота си на Виктор, но навремето с Тами бяхме много близки. Петнайсет години живеехме като семейство, опитвахме се да подредим живота си. Дори след като видяхме, че не се получава, останахме приятели, много добри приятели. Тя беше прекрасна, добра и любяща жена. Даже след като се разделихме, се опитваше да прояви разбиране. – Заглежда се към стената и си спомня какво му беше казала, когато ѝ съобщи, че я напуска не заради друга жена, а заради мъж. – Мисля, че знаеше за хомосексуалната ми ориентация още преди аз самият да я осъзная. Беше жена с интуиция, усещаше нещата. Сигурно затова бе толкова добра писателка. – Джейкъбс се засмива мрачно. – Разбира се, състраданието не попречи на нея и адвокатите ѝ да ми измъкнат цяло състояние.

– Ти ѝ даде прекалено много – вмята новият му партньор в живота. – Много повече, отколкото трябваше.

– Това бяха само пари, Виктор, само пари.

Ник отпива глътка кафе.

– Господин Джейкъбс, много ще ми помогнете, ако двамата с Виктор направите списък на всички познати на съпругата ви – евентуално с кратки бележки колко време са се познавали и какви са били отношенията им.

– Сега ли? – стъписва се Джейкъбс.

– Не, не сега. Но би било добре, ако ми ги дадете утре. – Ник поглежда двамата. – Знаете ли нещо за филма, върху който работеше Тамара, „Плащаницата“?

– А, това ли? – презрително измърморва Виктор. – С това ли се е занимавала? – Поглежда напрегнато Джейкъбс.

– Да, мисля, че да – нервно отговаря Дилан.

Ник усеща напрежение между двамата.

– Какво за него, Виктор?

По-младият мъж се подвоумява.

– Хайде, кажи му – подканва го Джейкъбс.

– Нямаше как да не си навлече проблеми с това. – Виктор пуска ръката на Дилан и заговаря по-разпалено. – Така де, самото предположение, че Торинската плащаница може да не идва от Исус, би разгневило всички радикални религиозни групи, не мислите ли? Това е светотатство.

– Виктор е израсъл в католическо семейство – търпеливо обяснява Джейкъбс. – Чете твърде много криминални романи и си мисли, че навсякъде обикалят убийци с качулки.

– Ама то си е точно така – настоява младежът.

– Не и в Холивуд, Викторе, не и в Холивуд. – Джейкъбс го потупва по ръката. – Нали така, детектив Каракандес?

– Е, виждал съм доста убийци с качулки, но те се интересуват от наркотици, оръжие и скъпи маратонки и изобщо не са религиозни.

Дилан Джейкъбс се усмихва леко:

– Намерете този мръсник, детективе. Моля ви, обещайте ми, че ще го заловите.

Малко вероятно, мисли си Ник, но не го казва, въпреки че е истина. Само след месец той вече няма да е тук. Професията обаче иска своето и той отговаря както винаги в такива случаи:

– Обещавам ви, господин Джейкъбс. Ще го открия.

27

Капитан Дик Матюс не е от полицаите, които търпят някой да ги размотава. Той е голям мъж, във всеки смисъл на думата. Голям на ръст. Голям началник в полицията. И голям гадняр, когато реши да вгорчи живота на подчинените си. Сега седи зад бюрото си и чака нетърпеливо Фалън и Каракандес с лице, червено като тирантите, които притискат синята риза върху огромното му шкембе.

– Прощавай, шефе.

Мици влиза, следвана от Ник.

– Петнайсет минути закъснение, лейтенант. Имаш ли представа колко неспасяемо може да прегори една хубава манджа за деветстотин секунди? Колко може да се ядоса госпожа Матюс, ако аз съм причината за прегарянето на въпросната хубава манджа?

– Разбрах намека, шефе.

Капитанът забарабанява с дебелите си пръсти върху бюрото, сякаш чака да му сервират празничното ястие за Деня на благодарността.

– Е, какво открихте? Казвайте, с малко късмет може да хвана яденето, преди да започне да загаря.

Мици тръсва на бюрото няколко дебели папки и изважда няколко снимки.

– Тамара Джейкъбс, писателка и сценаристка, около петдесетте, открита мъртва във водата на Манхатън Бийч. Убиецът я измъчвал – извадени ляво око и няколко зъба, следи от въже около китките. Накрая ѝ прерязал гърлото. Както личи, убийството е извършено в жилището ѝ, хубаво местенце в Бевърли Хилс.

– По какво личи?

– Криминалистите откриха капки кръв от жертвата по тавана на дневната ѝ.

Матюс поглежда снимките на трупа. Взема едната с два пръста, сякаш не иска да се изцапа от това, което се вижда на нея.

– Това, което имаме тук, дами и господа, е една голяма каша. – Той плясва снимката върху бюрото. – Защо не е оставил госпожата в дома ѝ, където я е убил? Защо е трябвало да я кара до брега и да я хвърля в океана?