Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

– Още е студено – изръмжава Хаяк вместо поздрав. Прегръща сърдечно папския съветник. – Нямам търпение да дойде пролетта.

– Вземи това кафе, ще поръчам още.

– Grazie.1

Ливанецът стопля артритните си пръсти на малката чаша. Патикос дава знак на келнера да донесе още едно кафе; после вдига едно голямо пастичоти2 от купчината сладкиши и го прехвърля в чинийката на Хаяк.

– Поръчал съм го специално за теб.

– С рикота или сметана? – измърморва ливанецът, като придърпва чинията към себе си.

– С ванилов крем и шоколад – обявява гъркът с почти греховна гордост. – Да ти е сладко.

Хаяк отхапва парче от масленото тесто на кръглия десерт и с наслада притваря очи.

Келнерът донася второто кафе и в продължение на десет минути двамата приятели си приказват за храна, пиене и светски радости. Скоро Патикос заговаря по същество:

– Уведомих Негово Светейшество за ситуацията в Лос Анджелис.

– И?

– Изрази загриженост.

– Изрично ли?

Гъркът замълчава за кратко, преди да даде отговор:

– Попита дали ми е известно нещо повече и каза, че ако имам такова знание, трябва да го споделя с властите.

– Как Негово Светейшество дефинира „знание“?

– Обоснована истинска вяра.

– Аха, дефиницията на Платон. – Хаяк облизва малко крем от пръста си. – Великият философ е казал: „За да се твърди, че човек притежава знание за нещо, то трябва да е вярно. Трябва да има вяра, че е вярно, и тази вяра трябва да е обоснована“.

– Това е определението, възприето от повечето епистемолози, и според него аз имам знание.

Хаяк не е толкова убеден:

– Ти имаш предположение, драги приятелю. Нямаш недвусмислено потвърждение и следователно това са само догадки, а не истинско знание.

– Може би си прав.

– Сигурен съм, че съм прав – самодоволно заявява Хаяк. – Тъй че Андреас, приемайки, че не знаеш истината, приемайки, че нямаш потвърдени сведения за случилото се, ти трябва да приемеш, че не притежаваш обоснована истинска вяра и следователно не притежаваш реално знание.

Папският съветник отпива глътка кафе и се замисля над тези философски разсъждения. Оставя бялата чашка и заявява:

– Ако ме попита, ще кажа на Светия отец, че не притежавам повече знание от това, което той самият знае или предполага. Ако поиска да споделя с него нещо повече от истинско знание, ще те предупредя.

Хаяк кимва одобрително. Това е най-доброто решение за него. Отхапва ново парче от сладкиша и се замисля колко още може да каже на гърка. До днес можеше да споделя с него доста подробности по тези деликатни въпроси. В светлината на дискусията от последните минути това може да се промени.

– Имаш познат в Лос Анджелис. Може би в бъдеще ще е по-добре аз да контактувам с него.

Патикос разбира какво означава това предложение. По този начин ще може да избегне всеки въпрос за бъдещото знание. Може да се дистанцира от проблема. Но това удобство идва на определена цена. Загуба на контрол. Гъркът съзнава, че остави ли юздите в ръцете на Хаяк, повече няма да може да си ги върне.

Двамата мъже прекарват следващите няколко минути в съзерцателно мълчание, подхранвано от глътки кафе. Всеки размишлява за възможните последствия от предложението на Хаяк не само за църковните им общности, а и за личния им живот.

След известно време Патикос иска сметката. Плаща и записва име и телефонен номер на една салфетка. Колебливо я подава на приятеля си.

– Нали съзнаваш, че повече не трябва да се срещаме. Поне в близките години. Може би никога.

Хаяк неохотно взема салфетката.

– Да, знам.

Двамата се изправят. Прегръщат се и се целуват по двете бузи, после излизат от кафенето и тръгват в различни посоки. Гъркът се връща в папския дворец, съзнавайки, че един ден ще трябва да поиска прошка за това, което току-що направи.

1 Благодаря (ит.) – б. пр.

2 Италиански десерт от маслено тесто с пълнеж – б. р.

38

ЛОС АНДЖЕЛИС

Мици е със зачервени очи и толкова изтощена, че се изкушава да звънне в службата и да си вземе болничен.

Амбър и Джейд изплакват очите си по време на закуската. После започват да ѝ крещят и да я обвиняват. След това отново плачат. Накрая трите се прегръщат и започват да се извиняват, преди да замълчат и да потънат в мрачни размишления за живота в разбито семейство.

След известно време Мици успява да се мобилизира. Събира мислите си. Рязко се връща към нормалния живот.

– Хайде, момичета, животът продължава. Никой не е болен от рак. Никой не е умрял. Бъдещето е пред нас. А вие отивате на ски!

Подкупът върши работа. Но само засега. Цветните дрехи ѝ вдъхват кураж. Тя оставя ключовете на една съседка, за да отвори на ключаря, когато дойде да смени бравите, закарва децата на училище и отива на работа.