Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Полицаят се отдалечава и започва да проверява пораженията по вратата. Мици оглежда стаята, в която Джени живее и вероятно нарича свой дом. Няма рамкирани снимки, няма телефон, няма готварска печка. Само малък телевизор, микровълнова и чайник. Мици е виждала по-добре обзаведени затворнически килии. Кремавият юрган на леглото е целият в петна от кафе и прогорени дупки от цигари. Долният чаршаф изглежда така, сякаш никога не е сменян.

Мици повдига матрака и намира странна колекция: десетки презервативи, страховит готварски нож и ултразвукова снимка на неродено бебе. Мици се вглежда в нея. Снимката е от шестнайсетата седмица, датата е отпреди две години. Вероятно Харисън е забременяла и или е изгубила бебето, или е направила аборт. Сигурно още си фантазира какво е да си майка.

Мици пуска матрака, избърсва ръцете си и оглежда кухненския кът. На хладилника има две снимки, прикрепени с магнити с форма на плодове. Едната е на Харисън с мъртвото момиче в нощен клуб – смеят се и държат големи коктейли със сламки и много зелени листа вътре. На другата двете са на плажа по бикини и изпращат въздушни целувки към обектива. Харисън изглежда почти както сега. Мици предполага, че снимката на плажа е правена през лятото, а тази с коктейлите – на Нова година. Харисън не прилича на момиче, което пие коктейли по нощни клубове всяка седмица.

В хладилника има четири пакета полуготова храна за микровълнова печка, евтино крема сирене, няколко мухлясали парчета кашкавал, четири консерви риба тон и половинлитрова бутилка водка. В двата шкафа до малкия умивалник има само няколко различни чаши, три купички и две чинии. Шише белина, препарат за миене и няколко мръсни сухи парцала са единственият признак, че тук изобщо някой някога чисти.

Харисън се връща в стаята. Изглежда уморена, но малко по-свежа. Единственото, което закрива интимните ѝ части, е избелял зелен пешкир. Изрусената ѝ коса виси на мокри кафяви кичури като миши опашки. Мици отива при входната врата и я отваря за униформения полицай.

– Дай ни пет минути.

Той с удоволствие излиза. Харисън отваря вградения гардероб и изважда избеляла розова тениска и чифт черни дънки. Или няма чисто бельо, или не носи. Обува на босо чифт мръсни маратонки, после изсушава мократа си коса с кърпа.

– Сешоарът е развален. Приличам на мокър помияр.

– Добре си. Колегата каза, че са те обрали. – Мици продължава да обикаля жилището. – Какво са взели?

– Нищо. Нямаше какво да вземат. – Тя оставя кърпата, после решава, че е била прекалено честна. – По дяволите, не е вярно. Откраднаха малко пари, които събирах за почивка. Имаше около петстотин долара, бижута и разни други неща, и мобилния ми телефон, чисто нов.

Мици се усмихва и тръгва към вратата.

– О, да, сигурно. Докато стигнем в участъка, ще си спомниш, че са взели и петдесетинчова триизмерна плазма, няколко рокли „Валентино“ и достатъчно чифта „Джими Чу“, че да обуят стоножка.

121

ТОРИНО

Шумът събужда Роберто Кракси.

Глухо кънтене. Още веднъж. Кракси няма представа колко е спал. Въздухът е горещ и застоял – а той е изнемощял от обезводняването. Земята под него се разтриса. Наблизо се стоварва нещо тежко. Чува се още едно глухо изкънтяване.

И още.

Той се досеща какво е. Някой премества тежки камъни от плочата над главата му. Кракси стиска юмруци и напряга мускулите на краката си. В следващите няколко минути или ще се освободи, или ще умре.

Шумът се чува по-ясно. Камък след камък. Били са натрупани върху плочата, за да я затискат. Най-горните вече са преместени; сега неизвестният посетител отвън избутва последните. Краката на Кракси са изтръпнали. Той мобилизира цялата си физическа и психическа сила, за да се подготви за тържественото отваряне на гробницата. Тишина.

Вероятно похитителят обмисля как да отвори саркофага. Едва ли ще се наведе и ще избута плочата с цялата си сила, защото това ще го извади от равновесие. Няма и да я дръпне към себе си, защото така рискува да бъде затиснат. Не, най-вероятно ще я отмести странично – откъм главата на Кракси. Това е единственият начин да остане надвесен директно над него.

Кракси е прав. Монахът дръпва плочата наляво с едно-единствено мощно движение. Бившият войник реагира с мълниеносна бързина. Изскача рязко от саркофага.

Монахът полита назад – очаквал е съпротива, но не толкова бърза и ожесточена.

Глезените на Кракси се огъват още щом стъпва на земята. Но е свободен. Дясната ръка на монаха потрепва. Движение за частица от секундата, но решаващо. Кракси вижда проблясъка твърде късно. Хваща се за корема.

Стиска металния шиш, с който монахът току-що го е пробол.

Кракси знае, че шишът е пронизал цялото му тяло. Опитва се да не падне, докато държи метала с двете си ръце. Свлича се на колене.

Ефрем се приближава до него. Поглежда безразлично кръвта, която се просмуква в ризата на бившия войник, и хладнокръвно преценява ситуацията.

Така ще умре твърде бавно.

Той заобикаля Роберто. Застава зад него. Стиска главата му с лакът и с едно бързо движение счупва врата му.

122

ТОРИНО