Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Дори в тъмното вижда, че това е място, на което би му било приятно да поживее известно време. Да скита из селцата, разпръснати покрай виещите се планински пътища. Да лентяйства в рибните ресторанти край морето. Всичко друго, само не и да преследва убийци.

Осъзнава, че е по-уморен, отколкото си е мислил. Дава си сметка за това, когато влиза твърде рязко с микробуса в едно кръгово кръстовище и чува свирене на гуми, когато изправя волана. Това не е хубаво. Не е никак хубаво, като се има предвид какъв враг го дебне в тъмното. Стяга се и завива отново, за да хване изхода към булевард „Пол Ремон“.

Сега завоите се редуват бързо един след друг. Десен по булевард „Конт дьо Фаликон“, десен по авеню „Рей“, ляво по булевард „Сесол“ към „Гамбета“, ляв по улица „Маршал Жофр“, дясно по „Риволи“ и към Променад дез англе. Машинният глас на навигационната система обявява, че след триста метра ще стигне до крайната цел.

До окончателната развръзка.

Спира на стотина метра от голямата къща на Едуар Брусар, проверява пистолета от Гория и извървява пеша последния участък от маршрута.

125

ЛОС АНДЖЕЛИС

Заведението за бързо хранене „Пържолите на Джо“ е боядисано в панаирджийско червено и натрапчиво зелено и прилича на бедняшка версия на „Франки и Бени“5. Вътре е препълнено, защото Джо предлага меню от три ястия за 10 долара на човек и ги гарнира с чаша вино, толкова резливо, че може да обели боята от яхтата на Ник Каракандес.

Мици и Джени Харисън сядат на червена пластмасова пейка близо до кухнята. На Харисън ѝ идва апетитът и си поръчва хрупкав картофен чипс за ордьовър, а за основно – двестаграмова пържола, тънконарязани пържени картофи и купчина грах, твърд като сачми.

– Десерт? – пита позастарялата сервитьорка, носеща табелка с името „Сузи!“, но прозвучава повече като предизвикателство, отколкото като въпрос. – Ореховият пай, шоколадовото брауни и сладоледът са включени в цената на менюто. Мици изважда пачка банкноти от един долар и започва да търси някоя петачка или десетачка.

– Без десерт, благодаря.

Сузи не е свикнала с хора, които не искат десерт:

– Сигурни ли сте? Мога да ви опаковам пая за вкъщи.

Мици понечва отново да откаже, но Джени се намесва:

– Добре, ще вземем пай.

– Супер – казва Сузи с усмивка, достатъчно широка, за да ѝ спечели званието „Служител на месеца“, и се отдалечава.

Мици приключва с броенето на банкнотите.

– Видях снимките ти с Ким на хладилника – отбелязва тя. – Изглежда, сте били близки приятелки.

– Бяхме съученички. Тя ми беше като сестра. Ким често идваше у нас.

Мици си спомня колко тясна беше гарсониерата.

– Спяхте ли с мъже за пари?

Джени се изкушава да излъже, но решава да каже истината:

– Понякога.

– Да сте ядосвали някого наскоро?

– Клиент ли имате предвид?

– Да.

Джени се замисля за момент.

– Не си спомням. Повечето си тръгват доволни.

– Двете били ли сте с много мъже през последните, да речем, два-три месеца?

На лицето на Харисън се изписва тревога.

– Това ще си остане между нас, няма да намесваме нравствената полиция или друга служба – успокоява я Мици. – Интересувам се само с кого се е виждала Ким.

– Има няколко редовни. – Джени се подвоумява, но няма сили да пресява информацията както прави обикновено. – Има един тип, който се грижи за нас. Понякога, такова... очаква и двете да го обслужваме.

Мици я поглежда майчински:

– Животът е гаден. И понякога мъжете са тези, които го правят такъв. Много ги бива да прецакват нещата.

– На мен ли го казвате?

– Сега ще отидем в участъка. Трябват ми имена и номера: на сутеньора, на клиентите, гаджета, бивши гаджета, става ли?

Джени е твърде замаяна, за да направи друго, освен да кимне послушно.

Мици прекъсва за малко разпита, когато сервитьорката Сузи се приближава с изкуствената си усмивка и пакетирания десерт.

– Заповядайте. Сложих едно парче пай и едно брауни. Надявам се да ви хареса.

– На някого със сигурност. – Мици се изправя и ѝ подава бяла чинийка с парите за храната и пет долара бакшиш. – Благодаря.

– За мен беше удоволствие.

Харисън става. Стомахът ѝ изкъркорва от шока, че след толкова време за първи път получава храна.

– Хей, онова ченге, което беше с нас, така ли ще остави апартамента ми? С разбита врата?

– Не се притеснявай. Ще изпратим някого да я поправи и ще ти дадем ключа в участъка. – Мици задържа вратата на ресторанта, за да мине по-младата жена. – Разбивали ли са вратата ти преди?

– Да. Два-три пъти. На повечето съседи се е случвало. Сигурно е някоя кучка от другите квартирантки.

Отиват до колата. Мици отключва с дистанционното и застава от шофьорската страна.

– Откраднаха ли ти нещо? – пита, като поглежда строго другата жена над покрива. – Откраднаха ли ти нещо наистина?

– Може би телефона. Не знам. Снощи доста се натрясках, може да съм го забравила или да съм го изпуснала някъде.

Мици сяда зад волана и изчаква Харисън да се качи и да си сложи колана.

– Телефонът на договор ли е, или предплатен?

– На договор. Взех го на промоция – така излиза по-евтино от еднодневките. Трябваше да го сменям. Мислех да си взема някой от ония аденоиди.

Мици се смее, докато пали колата: