Самотата на простите числа

Все пак знаеше как да постига целите си, затова следеше настроенията на Аличе с уважение и почти педантично внимание. Ако тя не говореше, я питаше: „Нещо не върви ли?“, но никога два пъти едно след друго. Интересуваше се от нейните фотографии, от състоянието на майка й и изпълваше мълчанието с разкази за деня си, със забавни анекдоти, научени в отделението.

Аличе се оставяше да бъде водена от неговата увереност, отпускаше се малко по малко, както се отпускаше във водата на басейна като малка и се правеше на умряла.

Двамата изживяваха бавно и невидимо взаимното проникване на двата си свята, които бяха като две звезди, движещи се около обща ос във все по-близки орбити, за да се слеят накрая в някоя точка на пространството и времето.

Бяха преустановили лечението на майката на Аличе. С едно кимване на главата съпругът й даде съгласието си да я оставят най-накрая да потъне в безболезнен сън под тежката завивка на морфина. Аличе чакаше всичко да свърши, без да изпитва чувство за вина. Майка й живееше в нея вече като спомен. Спряла се като пухче тополов цвят в един ъгъл на главата й, тя щеше да остане там до края на живота й, замразена в шепа от беззвучни образи.

Фабио не смяташе да я разпитва, а и не беше човек на импулсивните действия, но този следобед Аличе беше някак различна, някакво вълнение прозираше в начина й да сплита пръстите си и да мести погледа си, избягвайки да срещне неговия. И той за първи път, откакто я познаваше, прояви нетърпение, непредпазливост.

— Тази събота и неделя родителите ми отиват на морето — каза без всякаква връзка.

Аличе като че ли не чу думите му, във всеки случай ги остави без коментар. От няколко дни главата й се бе превърнала в истинско гнездо на оси. Матия не й се бе обаждал от деня на защитата си преди повече от седмица. А беше негов ред да направи първата стъпка.

— Мислех си, че в събота би могла да дойдеш на вечеря у дома — подхвърли Фабио.

Присъщата му увереност се завъртя за миг около тези думи, но веднага отстъпи място на несигурността. Фабио пъхна ръце в джобовете на престилката си и се приготви да приеме какъвто и да било отговор с еднаква лекота. Знаеше как да си осигури защита още преди да има нужда от нея.

Аличе се усмихна леко с едва доловима тъга.

— Не знам — каза тихо. — Може би не е…

— Имаш право — прекъсна я Фабио. — Не трябваше да искам това от теб. Извини ме.

Завършиха обиколката си, без да говорят, и когато отново се озоваха пред отделението на Фабио, той изрече едно проточено „Окей“.

Никой от двамата не помръдна. Размениха си по един бърз поглед и веднага сведоха очи. На Фабио му досмеша.

— Никога не знаем как да се разделим аз и ти — каза.

— Да — усмихна се Аличе, протегна ръка към косата си, хвана един кичур и леко го дръпна.

Фабио пристъпи решително към нея и чакълът на алеята изскърца, намествайки се под краката му. Целуна я по лявата буза с изпълнена с обич дързост и после се отдръпна назад.

— Добре, поне си помисли за това — каза.

Усмихна й се широко и открито. Очите му също се смееха. После изправи плещи и тръгна към входа.

„Сега ще се обърне“, помисли си Аличе, когато той премина през стъклената врата.

Но Фабио зави зад ъгъла и изчезна в коридора.

25.

Писмото беше адресирано до доктор Матия Балосино. На пипане беше леко и най-обикновено. Човек не би могъл да повярва, че вътре в него е затворено цялото бъдеще на Матия. Майка му не му го показа до вечерята, може би защото й беше неудобно, че го е отворила без разрешение. Не го отвори нарочно, просто не погледна името на получателя — за Матия никога нямаше поща.

— Имаш писмо — каза, подавайки му го над чиниите.

Матия отправи въпросителен поглед към баща си, който кимна неясно на какво. Преди да вземе писмото, попи със салфетка горната си устна, която беше напълно чиста. Разглеждайки кръглата форма на сложното лого, отпечатано в синьо до адреса, не получи никаква представа за съдържанието му. Стисна плика от двете му страни, за да извади сгънатия лист. Разтвори го и започна да чете, малко развълнуван, че писмото е адресирано именно до него, до доктор Матия Балосино.

Майка му и баща му вдигаха с приборите повече шум от необходимото и баща му на няколко пъти се закашля. След като прочете писмото, Матия го затвори, повтаряйки жестовете, с които го бе отворил, в обратен ред, за да възстанови началната му форма, сложи го отново в плика и го постави на стола на Микела.

Взе отново вилицата си, но за момент се бе откъснал от реалността и имаше усещането, че някой изненадващо е сложил нарязаните на кръгчета тиквички в чинията му.

— Изглежда добра възможност — каза Аделе.

— Да, така е.

— Искаш ли да отидеш?

Докато задаваше въпроса, майка му усети вълна от топлина, която заля лицето й. Даде си сметка, че тази реакция няма нищо общо със страха да не го загуби. Точно обратното, с цялото си същество искаше той да приеме, да изчезне от тази къща, от мястото, което всяка вечер заемаше на масата срещу нея с черната си глава, приведена над чинията, и с обграждащия го трагичен ореол, който обсебваше семейството му.