Самотата на простите числа

Като се върнаха в Италия, спряха да се виждат, но Денис не страда много. С някаква съвсем нова вяра, която никога повече нямаше да го напусне, се остави да бъде въвлечен в други истории. Те, изглежда, през цялото това време го бяха чакали, наредени на опашка непосредствено зад ъгъла. От старите приятелства запази само това с Матия. Чуваха се рядко и бяха в състояние да мълчат цели минути, всеки потънал в мислите си, отмервани от ритмичното и успокояващо дишане на другия на противоположния край на кабела.

Когато звънна телефонът, Денис си миеше зъбите. В тяхната къща винаги се отговаряше след две позвънявания, необходимото време, за да се стигне до най-близкия апарат, където и да се намираш в апартамента.

Майка му извика:

— Денис, за теб е — и той спокойно си доизми зъбите, преди да отиде да отговори.

Изплакна си хубаво устата, избърса се и погледна пак двата си горни резци. В последно време имаше чувство, че се катерят върху другите заради мъдреците, които натискаха отстрани.

— Ало?

— Здравей.

Матия никога не се представяше. Знаеше, че приятелят му не може да не разпознае гласа му, и му беше досадно да произнася името си.

— Е, докторе, как си? — каза Денис весело.

Не се бе засегнал от историята с дипломирането. Беше се научил да уважава пропастта, която Матия бе изкопал около себе си. Преди години се опита да я прескочи и падна вътре. Сега се задоволяваше да седи на ръба с висящи над бездната крака. Гласът на Матия вече не караше стомаха му да се присвива, но идеята за него присъстваше и щеше да присъства винаги като единствена база за сравнение за всичко онова, което се бе случило после.

— Удобно ли е? — попита Матия.

— Да. А за теб удобно ли е? — пошегува се Денис.

— Аз ти звъннах.

— Именно, тогава казвай! От гласа ти разбирам, че има нещо.

Матия замълча. Имаше нещо и то бе там, на езика му.

— Е? — насърчи го Денис. — Какво става?

Матия въздъхна силно в слушалката и Денис забеляза, че трудно си поема дъх. Взе химикалката, която беше близо до телефона и започна да си играе с нея, като си я прехвърляше между пръстите на дясната ръка. После тя падна и той се наведе да я вдигне. Матия още мълчеше.

— Трябва ли да започна с въпросите? — каза Денис. Да допуснем, че ти…

— Предложиха ми място в чужбина — прекъсна го Матия. — В университет. Известен университет.

— Супер! — коментира Денис, който ни най-малко не се учуди. — Изглежда страхотно. Ще отидеш ли?

— Не знам. Трябва ли да отида?

Денис се престори, че се смее.

— Питаш мен, който така и не завърших университета? Аз бих отишъл със сигурност. Винаги е добре да се смени атмосферата.

Помисли си да добави: „И освен това какво те задържа тук?“, но не го каза.

— Освен това онзи ден се случи нещо — престраши се Матия. — В деня, в който се дипломирах.

— Ммм.

— Беше Аличе и…

— И?

Матия се поколеба за миг.

— Изобщо, целунахме се — изплю най-сетне камъчето.

Денис стисна слушалката. Изненада се от реакцията си. Вече не ревнуваше Матия, нямаше смисъл, но в този момент сякаш някаква буца от миналото препречи гърлото му. За миг видя Матия и Аличе да влизат ръка за ръка в кухнята на Виола и усети напиращия език на Джулия Миранди, заврян в устата му, като увита на руло кърпа за ръце.

— Алилуя — каза, стараейки се да изглежда доволен. — Най-после.

— Да.

В паузата, която последва, и двамата имаха желание да затворят.

— И следователно не знаеш какво да правиш — с мъка изговори Денис.

— Да.

— Но ти и тя сега сте, как да кажа…

— Не знам. Не съм я виждал оттогава.

— А!

Денис прекара нокътя на показалеца си по навития на спирала кабел на телефона. От другата страна Матия направи същото и както винаги, му дойде наум схемата на ДНК, на която липсва спиралата близнак.

— Но числа има навсякъде — каза Денис.

— Все същите са, нали така?

— Да.

— Докато Аличе е само тук.

— Да.

— Значи вече си решил.

Денис усети, че дишането на приятеля му става по-леко и равномерно.

— Благодаря — каза Матия.

— За какво?

Матия прекъсна разговора. Денис остана още няколко секунди със слушалката на ухото, заслушан в настъпилата тишина. Нещо изгасна в него, като последните въглени, останали твърде дълго под пепелта.

„Казах това, което трябваше да кажа“, помисли си.

После се чу сигналът за заето. Остави слушалката и се върна в банята, за да погледне онези проклети мъдреци.

27.

— Какво има, любов моя? — попита Соледад Аличе, като леко наведе главата си, за да срещне погледа й.

Откакто Фернанда беше в болницата, Соледад се хранеше с тях, защото да седят сами, баща и дъщеря, един срещу друг, беше непоносимо и за двамата.

Бащата на Аличе беше придобил навика да не се преоблича, след като се върне от работа. Вечеряше по сако и с леко разхлабена вратовръзка, сякаш се бе отбил пътьом. Държеше отворен вестник на масата и само от време на време вдигаше очи, за да се увери, че дъщеря му пъха в устата си по някоя хапка. Тишината се бе превърнала в съставна част на храненето и смущаваше единствено Сол. Тя често си мислеше за шумните обеди в къщата на майка й, когато беше още мъничка и не си представяше, че животът й ще се развие така.