Самотата на простите числа

Няколко секунди останаха неподвижни, разучаваха се, като че ли за пръв път се виждаха. Матия прехвърли палеца на крака си върху втория пръст вътре в чехъла си и взе да ги притиска един върху друг и към пода с надеждата да ги раздроби.

— Извинявай, че съм…

— Ще дойдеш ли там? — прекъсна я Матия автоматично.

Аличе се обърна да затвори вратата и кръглата дръжка се изплъзна от потната й длан. Вратата се блъсна, като разтърси рамката, и Матия усети да преминава през тялото му тръпка на нетърпимост.

„Какво прави тук?“, помисли си.

Като че ли момичето, влетяло в къщата му, без да предупреди, не беше същата Аличе, за която говореше на Денис преди няколко минути. Постара се да освободи мисълта си от това смешно хрумване, но усещането за досада се задържа в устата му като някакво гадене.

В главата му се появи думата „преследван“. После се сети за времето, когато баща му го теглеше по килима и го държеше като в затвор между огромните си ръце. Гъделичкаше го по корема и хълбоците и той се смееше, смееше се толкова силно, че не можеше да диша повече.

Аличе го последва в хола. Родителите му чакаха прави като малък комитет по посрещането.

— Добър вечер — изрече тя, като присви рамене.

— Здравей, Аличе — отговори й Аделе, но не се мръдна от мястото си.

Пиетро обаче се приближи и неочаквано я погали по косата.

— Ставаш все по-хубава — каза й. — Как е майка ти?

Зад гърба на мъжа си Аделе се усмихваше вдървено и си хапеше устната, ядосана, че не я е попитала тя.

Аличе се изчерви.

— Все така — каза, за да не изглежда драматично, — Справя се.

— Поздрави я от нас — добави Пиетро.

После и четиримата нямаше повече какво да кажат. Бащата на Матия сякаш виждаше нещо през Аличе, а тя се стараеше да разпредели еднакво тежестта върху краката си, за да не изглежда недъгава. Осъзна, че майка й никога няма да се запознае с родителите на Матия, и й стана малко мъчно, но още по-мъчно й стана, че е единствената, която мисли за нещо подобно.

— Отидете да се видите — каза най-сетне Пиетро.

Аличе мина покрай него с наведена глава, след като още веднъж се усмихна на Аделе. Матия вече я чакаше в стаята си.

— Да затворя ли? — попита Аличе, когато влезе, като посочи вратата.

— Ъхъ.

Матия седна на леглото с ръце, кръстосани на коленете. Аличе огледа малката стая. Изглеждаше, че предметите, които я изпълваха, никога не са докосвани от никого, приличаха на артикули, изложени внимателно и премерено във витрината на магазин. Нямаше нищо излишно, нито една окачена снимка, нито някаква играчка, запазена от детството като фетиш. Нищо, което да разпръсква във въздуха онзи мирис на близост и привързаност, който обикновено притежават стаите на младите хора. С безредието, което цареше в тялото и в главата й, Аличе се почувства не на място.

— Имаш хубава стая — каза, без да го мисли наистина.

— Благодаря — отговори Матия.

Над главите им се носеше гигантски балон от неща, които трябваше да си кажат, но и двамата се мъчеха да не го забелязват, като гледаха надолу.

Аличе се плъзна с гърба си по шкафа и седна на земята със здравото коляно, свито към гърдите й. Насили се да се усмихне.

— Е, как се чувства човек като дипломиран?

Матия повдигна рамене и се усмихна едва-едва.

— По същия начин, както по-рано.

— Ти никога няма да бъдеш доволен, нали?

— Изглежда, че не.

Аличе изпусна между затворените си устни едно „Мм“, изпълнено с обич, и си помисли, че това смущение между тях няма никакъв смисъл и все пак е там, плътно и непобедимо.

— Но в последно време ти се случиха разни неща — добави.

— Да.

Аличе си помисли дали да го каже или не. После се престраши и изрече с напълно пресъхнала уста:

— И нещо хубаво, нали така?

Матия кръстоса крака.

„Ето, че стигнахме и до това“, помисли си.

— Всъщност да — каза.

Знаеше точно какво трябва да направи. Трябваше да стане и да седне близо до нея. Трябваше да се усмихне, да я погледне в очите и да я целуне. Само това, само механика, банална поредица от вектори, за да придвижи устните си до нейните. Можеше да го направи, въпреки че в този момент нямаше желание, можеше да се довери на точността на жестовете.

Понечи да стане, но по някакъв начин матракът го задържа там, където беше, като някакво лепкаво блато.

За пореден път Аличе реагира вместо него.

— Мога ли да дойда при теб? — попита.

Той кимна и въпреки че нямаше нужда, се премести малко настрани.

Аличе се изправи, като си помогна с ръцете.

Върху леглото, на мястото, което Матия бе оставил свободно, имаше лист хартия, изписан на машина и сгънат на три като хармоника. Аличе го взе в ръка, за да го премести, и забеляза, че е на английски.

— Какво е това? — попита.

— Дойде днес. Писмо от един университет.

Аличе прочете името на града, написано с черно в горния ляв ъгъл, и буквите й се замъглиха.

— За какво става дума?

— Предлагат ми стипендия.

Аличе усети замайване и паниката накара лицето й изведнъж да пребледнее.

— Колко хубаво! — излъга тя. — И за колко време?

— Четири години.

Аличе преглътна. Все още беше права.

— Ще отидеш ли? — попита тихо.

— Не знам още — каза Матия, все едно че се извинява. — Според теб?