Самотата на простите числа

Аличе не отговори, застанала с листа в ръка и с поглед, отправен към някаква точка на стената.

— Според теб? — повтори Матия, сякаш беше възможно тя да не го е чула.

— Според мен какво?

Гласът й внезапно бе станал толкова твърд, че Матия трепна. По някаква причина Аличе помисли за майка си в болницата, зашеметена от лекарствата. Погледна безизразно листа и й се прииска да го скъса.

Вместо това го постави отново на леглото, където би трябвало да седне.

— Би било важно за кариерата ми — извини се Матия.

Аличе, напълно сериозна, кимна с брадичка, издадена напред, като че ли бе лапнала топка за голф.

— Хубаво. И тогава какво чакаш? Тичай! Тъй или иначе тук няма нищо, което да те интересува — промълви със стиснати зъби.

Матия усети, че вените на шията му се издуват. Може би ей сега ще се разплаче. От онзи следобед в парка винаги усещаше плача някъде в гърлото си, като трудна за преглъщане таблетка. Имаше чувството, че слъзните му канали, останали запушени толкова дълго време, най-накрая се бяха отворили и всичко, събрано в тях, напираше да излезе.

— Но ако аз замина — започна той с леко треперещ глас, — ти ще… — и замлъкна.

— Аз ли? — Аличе го погледна втренчено отвисоко, все едно беше петно върху покривката на леглото. — Аз следващите четири години си ги бях представяла различни — каза. — Аз съм на двайсет и три години и майка ми е на смъртно легло. Аз… — разтърси глава. — Тъй или иначе теб не те интересува нищо. Мисли за кариерата си.

За първи път използваше болестта на майка си, за да нарани някого, и, общо взето, не съжали за това. Видя Матия да се смалява пред очите й.

Той не отвърна нищо и си прехвърли наум инструкциите за дишане.

— Все пак не се притеснявай — продължи Аличе. — Тъй или иначе намерих човек, който се интересува от мен. Дори бях дошла, за да ти го кажа.

Спря се за миг. Не мислеше за нищо. Нещата отново вървяха сами, отново се плъзгаше по стръмнината, без да забива щеките, за да спре. — Казва се Фабио, лекар е. Не исках ти… Изобщо.

Произнесе тази формула като лоша актриса, с глас, който не беше нейният. Усети думите й да драскат езика й като пясък. Докато ги изричаше, изучаваше лицето на Матия, за да долови някакъв израз на разочарование и за да може да се хване за него. Очите му обаче бяха прекалено тъмни, така че тя не долови проблясъка в тях. Беше сигурна, че всичко това не го интересува, и стомахът й се присви.

— Тръгвам си — каза тихо, изтощена.

Матия кимна, като гледаше към затворения прозорец, за да отстрани напълно Аличе от зрителното си поле. Това име, Фабио, паднало кой знае откъде от небето, се заби в главата му като треска. Искаше единствено тя да си тръгне.

Видя, че навън вечерта е ясна и сигурно духа топъл вятър. Белите пухчета на тополите, летящи на светлината на фенерите, приличаха на големи насекоми без пипала.

Аличе отвори вратата и той се изправи. Придружи я до входа, като я следваше на две крачки разстояние. Тя разсеяно зарови в чантата си, за да спечели още един миг. После промърмори: „Окей“, и излезе. Преди вратата на асансьора да се затвори, Аличе и Матия си размениха по едно „Чао“, което не означаваше нищо.

28.

Родителите на Матия гледаха телевизия. Майка му беше подвила краката си под нощницата. Баща му бе опънал и кръстосал своите върху ниската масичка срещу дивана и бе поставил дистанционното на едното си бедро. На излизане Аличе не отговори на поздрава им. Изглежда, изобщо не забеляза, че са там.

Застанал зад облегалката на дивана, Матия заговори.

— Реших да приема — каза.

Аделе поднесе едната си ръка към бузата и потърси погледа на мъжа си, смутена. Бащата на Матия се обърна и погледна сина си, както се гледа възрастен човек.

— Добре — кимна.

Матия се върна в стаята си. Взе листа от леглото и седна на бюрото. Чуваше, усещаше света, който се простираше, който се ускоряваше под краката му, и за момент изпита надежда, че тази еластична тъкан ще се разкъса и ще го остави да падне в бездната.

Пипнешком потърси ключа на лампата и я запали. Избра най-дългия от четирите молива, подредени един до друг опасно близо до ръба на бюрото. От второто чекмедже извади джобно ножче и се наведе да подостри молива над кошчето. Издуха фините стърготини, останали върху заострения му край. Един чист лист беше вече готов пред него.

Постави лявата си ръка с дланта върху листа и с разтворени пръсти. Плъзна я отгоре над заострения край на графита. Спря за секунда, готов да го забие в мястото, където двете големи вени се сливаха в основата на средния пръст. После бавно отмести молива и пое дълбоко въздух.

Написа върху листа To the kind attention of the Dean3.

29.

Фабио я чакаше на входа. Навсякъде светеше — на площадката, на стълбището, в антрето и в хола. Докато взимаше от ръцете й найлоновия плик с кутията сладолед, обхвана пръстите й в дланта си и я целуна по бузата, сякаш това беше най-естественото нещо, което можеше да направи. Каза й, че роклята й стои прекрасно, защото сериозно го мислеше, и после се върна при печката, за да се занимава с вечерята, но без да престава да я гледа.