Самотата на простите числа

В студиото на Марчело Кроца се бе представила една сутрин в десет и преструвайки се на много решителна, което й бе коствало три обиколки на квартала, беше казала: „Искам да науча занаята, бихте ли могли да ме вземете като стажантка?“. Кроца, който седеше на апарата за проявяване, кимна утвърдително. После се обърна и поглеждайки я право в очите, обясни:

— Засега не мога да ти плащам.

Не можеше да й каже: „Нямам нужда от теб“. Самият той бе постъпил като нея преди много години и споменът за този първи трепет беше всичко, което му бе останало от страстта му към фотографията. Независимо от последвалите разочарования, не би отказал на никого онова усещане.

Ставаше въпрос преди всичко за снимки от отпуските. Семейства от трима или четирима души, на море или в градовете с културни забележителности, прегърнати насред площад „Сан Марко“ или под Айфеловата кула, с отрязани крака и все в една и съща поза. Снимки, заснети с автоматични фотоапарати, преекспонирани или не на фокус. Аличе въобще не ги гледаше вече. Изваждаше ги и после ги пъхаше всички заедно в книжния плик с жълто-червеното лого на „Кодак“.

Задачата й беше най-вече да стои в магазин, да приема филмите за промиване, затворени в пластмасовата им кутийка, да отбелязва името на клиента върху талончето и да го осведомява, че ще са готови за другия ден, да му дава касова бележка и да казва: „Благодаря ви, довиждане.“

Понякога в събота имаше сватби. Кроца минаваше да я вземе от тях в девет без петнайсет, все със същия костюм и без връзка, защото той всъщност бил фотографът, а не гостът.

В църквата трябваше да се монтират двата прожектора и веднъж в началото Аличе беше бутнала единия и той се бе счупил на стъпалата на олтара. Тогава тя ужасено погледна Кроца, а той направи гримаса, като че ли едно от парченцата стъкло му се бе забило в крака, но после каза: „Няма нищо, вдигни го оттам.“

Обичаше я и не знаеше защо. Може би защото нямаше деца, или защото, откакто в магазина работеше Аличе, той можеше в единайсет да отиде в барчето и да провери числата на лотарията. После, когато се връщаше, тя му се усмихваше и го питаше: „Е, станахме ли богати?“ Може би защото имаше болен крак и й липсваше майка й, както на него му липсваше съпруга, а тези липси си приличат всичките. Или защото беше сигурен, че тя бързо ще се отегчи и че ролетката ще трябва да си я спуска отново сам и че после ще се връща вкъщи, където няма никой, с празна и въпреки това натежала глава.

Но след година и половина Аличе беше все още там. Сега, когато имаше ключове, сутрин идваше преди него. Кроца я заварваше на тротоара пред магазина да мете заедно с госпожата от съседната бакалия, на която той не бе казвал никога нещо повече от „Добър ден“. Плащаше й на черно петстотин евро на месец. Обаче ако снимаха заедно на сватби, когато в края на деня стигаха пред къщата на Дела Рока, без да изгасява мотора на ланчата, вадеше портфейла от жабката, подаваше й петдесет евро и й казваше: „Ще се видим в понеделник.“

Понякога Аличе му носеше своите снимки и го питаше за мнението му, макар вече и на двамата да беше ясно, че той няма какво повече да я научи. Сядаха на плота и Кроца гледаше фотографиите, като ги повдигаше към светлината, после й даваше някои наставления за времето на експониране и как да използва по-добре блендата. Позволяваше й да снима с неговия „Никон“, когато иска, и тайно бе решил, че ще й го подари в деня, в който напусне.

— В събота ще се женим — каза Кроца.

Това беше формулата, с която й съобщаваше, че са наети.

Аличе си обличаше дънковото яке, тъй като Фабио всеки момент щеше да мине да я вземе.

— Добре — каза. — Къде?

— В „Гран Мадре“. После прием в частна вила на хълма. Богаташка работа — прокоментира Кроца с нотка на презрение.

После се разкая, защото знаеше, че и Аличе произлиза от такива среди.

— Мм — промърмори тя. — Знаеш ли кои са?

— Изпратиха покана. Сложих я някъде там — отговори Кроца, като посочи плота под касата.

Аличе потърси ластик в чантата и си върза косата. Кроца я погледна от мястото, където се намираше. Веднъж беше мастурбирал, като си мислеше за нея. Представяше си я клекнала в полумрака на магазина след спускането на ролетката. После се почувства толкова зле, че не можа да вечеря. На следващия ден я изпрати вкъщи, като и каза, че е в отпуска и че не иска да я вижда наоколо.

Аличе порови между струпаните листове на плота, по-скоро за да убие времето, докато чака, отколкото от истински интерес. Намери поканата, твърда и голям формат. Отвори я и името изскочи от листа, изписано ръкописно със златни букви и украсено със завъртулки. „Феручо Карло Бай и Мария Луиза Турлети Бай известяват сватбата на дъщеря си Виола…“

Погледът й помръкна, преди да продължи. Усети в устата си метален вкус. Преглътна и сякаш отново усети вкуса на желатинения бонбон от съблекалнята. Затвори плика и го развя замислена.

— Мога ли да отида сама? — осмели се да каже накрая, като продължаваше да стои с гръб към Кроца.

Той затвори чекмеджето на касата и то иззвънтя.

— Какво? — попита.