Самотата на простите числа

Постара се да изглежда искрена. Усещаше татуировката си да пулсира, все едно че искаше да изскочи от кожата й. Виола се взря в нея с гняв, но Аличе издържа погледа й, докато очите й не я изгориха.

— Свършихме ли? — попита Виола.

Аличе кимна.

— Да си вървим тогава — нареди булката на мъжа си.

Преди да се остави да бъде повлечен, той се приближи до Аличе и отново й стисна възпитано ръката.

— Благодаря — каза й.

— Няма за какво.

Аличе ги проследи с поглед, докато изкачваха леко наклонената паркова алея към паркинга. Около нея се разнасяха откъслечните шумове на съботата, смеховете на децата на въртележките и гласовете на майките, които ги пазеха. Чуваше се и музика някъде в далечината и бръмченето на колите по булеварда.

Искаше й се да разкаже всичко на Матия, той би я разбрал. Но Матия беше далеч. Помисли си, че Кроца ще побеснее, но накрая ще й прости. Сигурна беше.

Стана й смешно. Отвори фотоапарата, изтегли ролката с филма и я разви докрай на слънчевата светлина.

Онова, което остава (2007)

31.

Баща му го търсеше по телефона в сряда вечерта между осем и осем и петнайсет. През тези девет години се бяха виждали няколко пъти и от последния бе минало вече много време, но телефонът никога не бе звънял напразно в двустайното жилище на Матия. В дългите паузи между думите една и съща тишина изплуваше и зад двамата — никакъв включен телевизор или радио, никакви гости, които да звънкат с приборите по чиниите.

Матия успяваше да си представи майка си, която от креслото слуша разговора, без да променя изражението си, с ръце на страничните облегалки, както правеше, когато той и Микела бяха в началното училище. Тя сядаше там, за да ги слуша как рецитират стихотворенията, които учеха наизуст. Матия винаги ги знаеше, Микела винаги мълчеше.

Всяка сряда, след като оставеше слушалката, Матия се питаше дали тапицерията на оранжеви цветя на креслото е още същата или родителите му са я сменили, защото още по онова време беше изтрита.

Питаше се дали са остарели. Сигурно бяха, усещаше го по гласа на баща си, по-бавен и изморен. Усещаше го по шумното му дишане, все повече напомнящо задъхване.

Майка му взимаше слушалката в ръка само от време на време и въпросите й бяха стандартните, все едни и същи: „Студено ли е, вечеря ли вече, как вървят курсовете ти?“ „Тук се вечеря в седем“, обясняваше Матия отначало. Сега се ограничаваше да казва: „Да.“

— Ало? — отговори.

Нямаше никаква причина да говори на английски. Домашния му телефон го имаха десетина души и никой от тях не би си и помислил да го търси в този час.

— Баща ти е.

Забавянето на отговора бе едва доловимо. Матия мислеше да донесе хронометър, за да го измери и да пресметне колко се отклонява сигналът от правата линия от над хиляда километра, която свързваше него и баща му, но всеки път забравяше.

— Здравей. Добре ли си? — попита Матия.

— Да. А ти?

— Добре… Мама?

— Тук е.

Първото мълчание настъпваше винаги на това място като глътка въздух след гмуркане под вода.

Матия задълба с показалец по драскотината в светлото дърво на кръглата маса на около педя от центъра й. Не си спомняше дали я бе направил той или предишните наематели. Непосредствено под лакираната повърхност имаше пресован талаш, парченце, от който влезе под нокътя му, без да му причини болка. Всяка сряда дълбаеше този малък ров, но нямаше да му е достатъчен цял живот, за да стигне от другата страна.

— Е, видя ли изгрева? — попита баща му.

Матия се усмихна. Това беше тяхна игра, може би единствената. Около година преди това в някакъв вестник Пиетро беше прочел, че изгревът над Северно море е преживяване, което не трябва да се пропуска. Вечерта прочете и на сина си материала по телефона. „Трябва непременно да отидеш“, препоръча му. Оттогава го питаше от време на време: „Е, видя ли го?“ Матия винаги отговаряше: „Не.“ Будилникът му беше навит на осем часа и седемнайсет минути, а най-краткият път до университета не минаваше покрай морето.

— Не, още не.

— Е, хубаво. Все някога ще го видиш — отговори Пиетро.

Вече нямаха какво да си кажат, но задържаха слушалките за още няколко секунди. И двамата вдишваха малко от онова чувство, което още съществуваше между тях, разредено по стотиците километри кабели. То се подхранваше от нещо, на което не знаеха името и което може би, ако се замислеха, вече го нямаше.

— Пази се! — настоя Пиетро накрая.

— Разбира се.

— Гледай да си добре.

— Окей. Поздрави мама.

Затвориха.

За Матия това беше краят на деня. Заобиколи масата. Погледна разсеяно поставените в единия край листове с работата, която си беше донесъл. Не можеше да мръдне от това място. Откъдето и да извеждаха доказателството, той и Алберто все рано или късно се блъскаха в стена. Чувстваше, че решението е зад тази последна пречка, че след като я преодолеят, да стигнат до края ще е лесно, като да се претърколят надолу по обрасъл с трева склон със затворени очи.