Самотата на простите числа

Всичко това бавно ги победи. Престанаха да говорят на тази тема и заедно с разговорите се разреди и сексът, който накрая се сведе до мъчителен ритуал в петък вечер. И двамата се къпеха един след друг, преди и след това. Фабио се връщаше от банята с още лъскава от сапуна кожа на лицето си и облечен с чисто бельо. Междувременно Аличе си бе облякла фланелката и го питаше може ли вече и тя да отиде. Когато се връщаше в стаята, го заварваше вече заспал или поне със затворени очи, обърнат на една страна и само в неговата част на леглото.

Този петък нямаше нищо много по-различно, поне в началото. Аличе бързо го последва в леглото, след като цялата вечер бе стояла затворена в тъмната стаичка, която Фабио й беше обзавел на мястото на кабинета като подарък за третата им годишнина. Той наклони списанието, което четеше, и погледна босите крака на съпругата си, които вървяха към него, като се плъзгаха по дървения под.

Аличе се пъхна между чаршафите и се притисна до него. Фабио пусна списанието на земята и загаси лампата на нощното шкафче. Правеше всичко, за да не прилича сексът им на изтъркан навик, на необходимо жертвоприношение, но истината беше ясна и на двамата.

Повтаряха поредица от жестове, която се бе утвърдила с времето и улесняваше нещата. После Фабио проникна в нея, помагайки си с пръсти.

Аличе не беше сигурна, че той наистина плаче, защото държеше главата си обърната на една страна, така че да не е в контакт с кожата й, но забеляза нещо различно в движенията му. Тласкаше по-яростно, по-силно от обикновено, после изведнъж спираше, дишаше звучно и отново започваше, сякаш разкъсван между стремежа да навлезе по-дълбоко и желанието да излезе и от нея, и от стаята. Чу го да се задъхва и да подсмърча.

Когато свърши, се дръпна бързо, стана от леглото и отиде да се затвори в банята, без дори да запали лампата.

Там остана повече от обикновено. Аличе се премести към центъра на леглото, където чаршафите бяха още хладни. Постави ръка върху корема си, в който не се случваше нищо, и за първи път си помисли, че няма кого вече да обвинява, че всички грешки са само нейни.

Фабио прекоси стаята в полусянката и легна, като й обърна гръб. Беше ред на Аличе, но тя не се помръдна. Усещаше, че нещо ще се случи, въздухът беше наситен с напрежение.

Той изчака минута или може би две, преди да проговори.

— Али — каза.

— Да?

Поколеба се, после промълви:

— Не мога повече така.

Аличе усети думите да притискат корема й като увивни растения, поникнали внезапно от леглото. Не отговори. Остави го да продължи.

— Знам за какво става дума — добави той.

Гласът му стана по-отчетлив. Отблъскваше се от стените и отекваше с леко металическо ехо.

Не искаш аз да съм в течение, нито дори да говорим за това. Но така…

Замълча. Аличе държеше очите си отворени. Бяха свикнали с тъмнината. Различаваше очертанията на мебелите: креслото, шкафа, скрина с чекмеджетата и огледалото над него, което не отразяваше нищо. Всички тези предмети стояха там неподвижни и някак страшно настоятелни.

Аличе помисли за стаята на родителите си. Даде си сметка, че си приличат, че всички спални на света си приличат. Попита се от какво я е страх, от това да го загуби или да загуби тези неща: пердетата, картините, килима, цялата тази сигурност, надиплена грижовно в чекмеджетата.

— Тази вечер едва изяде две тиквички — каза пак Фабио.

— Не бях гладна — отговори тя почти автоматично.

„Започва се“, помисли си.

— Вчера беше същото. Дори не докосна месото. Наряза го на парченца и после го скри в салфетката. За такъв ли идиот ме смяташ?

Аличе стисна чаршафа. Как бе могла да предполага, че той няма да забележи? Пред очите й преминаха стотиците, хилядите пъти, когато тази сцена се бе повтаряла пред съпруга й. Почувства се бясна заради всичко онова, което той трябва да си е мислил в мълчание.

— Явно знаеш какво съм яла онази вечер, а също и предишната — каза.

— Обясни ми какво става — отговори той, този път високо. — Кажи ми защо толкова те отвращава храната?

Тя помисли за баща си, който приближаваше главата си до чинията, когато ядеше супата, за звука, който издаваше, как смучеше лъжицата, вместо да я пъхне в устата си. Представи си с отвращение кашата, която виждаше между зъбите на съпруга си всяка вечер, когато седеше срещу него. Спомни си за бонбона на Виола с всички онези косми, залепени отгоре, и за изкуствения му вкус на ягода. После видя самата себе си, без блуза, отразена в голямото огледало на старата им къща, и белега, който превръщаше крака й в самостоятелно парче, в отделена от тялото й безполезна част. Замисли се за толкова крехкото равновесие на собствения си силует, за тънката ивица сянка, която ребрата й оставяха върху корема и която тя беше готова да защитава на всяка цена.

— Какво би искал? Ще ти се да започна да се тъпча? Да стана безформена, за да получиш твоето дете? — каза.

Говореше, сякаш детето съществуваше вече някъде във Вселената. Нарече го „твое“ нарочно.