Самотата на простите числа

— Мога да се подложа на лечение, ако толкова много държиш. Мога да взимам хормони, лекарства, всички необходими гадости, за да ти го дам този син. Така ще престанеш да ме шпионираш.

— Не е в това въпросът — отговори Фабио.

Изведнъж бе възвърнал цялото си дразнещо спокойствие.

Аличе се премести към ръба на леглото, за да се отдалечи от заплашителното му тяло. Той се обърна по гръб. Очите му бяха отворени, а лицето напрегнато, сякаш се мъчеше да види нещо отвъд тъмнината.

— А, не е ли в това?

— Би трябвало да помислиш за всички рискове, особено в твоето положение.

„В твоето положение“, повтори си наум Аличе. Инстинктивно се опита да сгъне слабото си коляно, за да докаже на самата себе си, че има пълен контрол, но то едва се помръдна.

— Горкият Фабио — каза. — С тази своя жена, куца и…

Не успя да завърши. Последната дума, която вече вибрираше във въздуха, остана на устата й.

Има една част на мозъка — започна той, без да обръща внимание на казаното от нея, като че ли едно обяснение можеше да направи всичко по-просто, — мисля, че е хипоталамуса, която контролира съдържанието на мазнини в организма. Ако то спадне много, производството на гонадотропин спира. Механизмът се блокира, менструацията изчезва. Но това е само първият симптом. Случват се и други неща, по-тежки. Наситеността на минерали в костите намалява и се появява остеопорозата. Костите започват да се ронят като вафла.

Говореше като лекар, изброявайки причините и последиците монотонно, като че ли да знаеш името на една болест беше все едно да се излекуваш. Аличе си помисли, че нейните кости вече са се ронили един път и че тези неща не я интересуват.

— Достатъчно е да се повиши това съдържание, за да стане всичко отново нормално — добави Фабио. — Това е бавен процес, но все още имаме време.

Аличе се бе надигнала на лакти. Искаше да излезе от тази стая.

— Фантастично. Предполагам, че отдавна си се подготвил с тази лекция. Всичко е наред тогава. Толкова е просто.

Фабио също седна в леглото. Взе ръката й, но тя се отскубна. Той я погледна втренчено в очите през полумрака.

— Това вече не засяга само теб — каза.

Аличе поклати глава.

— Напротив — възрази. — Може би е именно това, което искам, не си ли се замислял? Искам да усещам как костите ми се ронят, искам да блокирам механизма. Както каза ти.

Фабио удари с всичка сила матрака, което я накара да подскочи.

— И какво смяташ да направиш сега? — предизвикателно попита тя.

Фабио си пое въздух през зъби. Насъбраната в дробовете му ярост вдърви ръцете му.

— Ти си само една егоистка. Разглезена егоистка.

Тръшна се обратно в леглото и отново й обърна гръб.

И сякаш изведнъж предметите се върнаха на местата си в мрака. Отново настана тишина, но беше някаква неопределена тишина. Аличе усещаше слабо бръмчене, подобно на звука на старите ленти в киното. Заслуша се, мъчейки се да разбере откъде идва.

После видя силуета на съпруга си да потръпва. Долови потиснатите ридания като ритмична вибрация на матрака. Тялото му искаше от нея да протегне ръка и да го докосне, да помилва врата и косата му, но тя не направи нищо подобно. Стана от леглото и тръгна към банята, затръшвайки вратата зад гърба си.

33.

След като се наобядваха, Алберто и Матия слязоха в сутерена, където винаги беше един и същи час и човек усещаше отминаването на времето само по натежаването на очите, изпълнени с бялата светлина от неона на тавана. Влязоха в една празна аула и Алберто седна на катедрата. Имаше едро тяло, не точно дебело, но на Матия му се струваше, че непрекъснато нараства.

— Давай — каза Алберто. — Обясни ми всичко отначало.

Матия взе един тебешир и го счупи на две. Фин бял прах поръси върховете на кожените му обувки, същите, които носеше в деня на дипломирането си.

— Нека разгледаме случая в две измерения — каза.

Започна да пише с красивия си почерк от горния ляв ъгъл и изпълни първите две дъски. На третата преписваше резултатите, които щяха да му трябват по-нататък. Изглеждаше, че вече е правил тези изчисления стотици пъти, но всъщност досега само бе мислил за тях. Обръщаше се към Алберто от време на време и той кимаше сериозно, докато умът му се задъхваше да следи тебешира.

Като стигна до края след цял половин час, Матия написа до оградения резултат, доказано, както правеше като момче. Тебеширът бе изсушил кожата на ръката му, но той дори не забеляза това. Краката му леко трепереха.

За около десетина секунди двамата останаха в безмълвен размисъл. После Алберто заръкопляска и звуците отекнаха в тишината като удар с камшик. Слезе от катедрата и почти падна на земята, защото краката му бяха изтръпнали от висенето. Постави ръка на рамото на Матия — едновременно тежка и вдъхваща сигурност ръка.

— Този път никакви глупости — заяви. — Тази вечер си ми на гости, защото има какво да се празнува.

Матия се усмихна едва забележимо.

— Окей — отговори.

Заедно изтриха дъската. Внимаваха нищо да не остане, да няма никаква следа от написаното. Вярно е, че никой не беше в състояние да го разбере, но те вече изпитваха ревност към този резултат, както към прекрасна тайна.