Самотата на простите числа

Съпругата на Алберто влезе със супник в ръце, от който се разнасяше силна миризма на кимион.

Разговорът се прехвърли върху храната, на по-неутрална територия. Напрежението, за което не си бяха дали точно сметка, се разпръсна във въздуха. Всички, с изключение на Матия, изразяваха съжаление за някоя вкусотия, която тук, на север, човек просто трябваше да забрави. Алберто говореше за равиолите, приготвени вкъщи от майка му, когато още готвела. Съпругата му си спомни за салатата от морски дарове, която ядели заедно през годините на следването си в онзи ресторант срещу плажа. Надя описа канолите, пълни с прясна извара, с миниатюрни парченца много черен шоколад, както ги правели в единствената сладкарница на родното й градче. Докато ги описваше, затвори очи и облиза устните си, сякаш все още пазеха онзи вкус. Задържа малко със зъби долната си устна, после я пусна. Матия неволно се почувства обсебен от тази жена. Помисли си, че има нещо прекалено в женствеността й, в плавността, с която движи ръцете си, в южния акцент, с който произнася лабиалите, като често ненужно ги удвоява. Беше като тъмна сила, която го потискаше и в същото време караше бузите му да пламтят.

— Би трябвало човек да има куража да се върне — заключи Надя.

И четиримата замълчаха за няколко секунди. Изглеждаше, че всеки мисли за причината, която го държеше прикован там. Филип блъскаше играчките си една в друга на няколко крачки от масата.

Алберто успя да поддържа един не много убедителен спор през цялата вечер, като често говореше дълго той самият и размахваше ръце над масата все по-некоординирано.

След десерта съпругата му започна да прибира съдовете. Надя се надигна да й помогне, но тя й каза да стои там, където е, и изчезна в кухнята.

Замълчаха. Матия замислено прокара показалец върху острието на ножа откъм назъбената страна.

— Отивам да видя какво прави там — каза Алберто, като стана и той.

Зад гърба на Надя хвърли на Матия поглед, с който искаше да му каже: „Прави, каквото знаеш.“

Матия и Надя останаха сами с Филип. Вдигнаха едновременно очи един към друг, защото нямаше какво друго да гледат, и се засмяха смутено.

— А ти? — попита Надя след малко. — Защо реши да останеш тук?

Наблюдаваше го с присвити очи, сякаш искаше да отгатне тайната. Имаше дълги и гъсти мигли и на Матия му се струваха прекалено неподвижни, за да са истински.

Той продължи да подрежда трохите в права линия с показалеца си. Сви рамене.

— Не знам — каза. — Сякаш тук има повече кислород.

Тя кимна замислено, все едно че е разбрала. От кухнята до тях достигаха гласовете на Алберто и съпругата му, които обсъждаха ежедневните си грижи — за кранчето, което отново капе, за това, кой да сложи Филип да спи, все проблеми, които изведнъж му се сториха ужасно важни.

Отново настъпи тишина и Матия се напрегна да каже нещо, нещо, което да изглежда нормално. Надя влизаше в обсега на зрението му, където и да гледаше, като че ли заемаше прекалено много място. Синкавият цвят на дрехата й с голямо деколте привличаше вниманието му, колкото и да се взираше в празната чаша. Представи си краката им под масата, скрити от покривката, там долу, в тъмното, насила тласнати към някаква интимност.

Филип се приближи и сложи една количка пред тях, точно върху салфетката. Матия погледна миниатюрния модел на „Мазерати“, после погледна и Филип. Той също го наблюдаваше и чакаше да се реши да направи нещо.

Матия колебливо хвана количката с два пръста и я придвижи напред-назад по покривката. Усещаше върху себе си натрапчивия поглед на Надя, която сякаш преценяваше неговото затруднение. С уста изимитира плахо бръмчене. После се отказа. Филип го гледаше мълчаливо, леко огорчен. Протегна ръка, взе си количката и се върна към игрите си.

Матия си сипа още вино и го изпи на един дъх. После се сети, че би трябвало да предложи първо на Надя, и я попита дали иска. Тя отвърна, че не, и обгърна раменете си с ръце, както обикновено прави човек, когато му е студено.

Алберто влезе пак в стаята, издаде нещо като грухтене и разтърка силно лицето си с ръце.

— Време е за сън — каза на детето.

Повдигна го за яката на блузката му, като че ли беше парцалена кукла.

Филип го последва, без да протестира. На излизане хвърли пак поглед към натрупаните на пода играчки, сякаш беше скрил нещо вътре.

— Може би е време да тръгвам и аз — каза Надя, като не се обърна точно към Матия.

— Да, може би е време — каза и той.

И двамата напрегнаха мускулите на краката си, като да станат, но това беше фалстарт. Не мръднаха от столовете си и се погледнаха отново. Надя се усмихна и Матия усети, че погледът й го пронизва и разсъблича до кости, че вече нищо не може да остане скрито.

После се изправиха почти едновременно. Приближиха столовете до масата и Матия забеляза, че и тя предвидливо го повдига от земята.

Алберто ги завари да стоят прави, без да знаят какво да направят.

— Какво става? — попита. — Вече си тръгвате?

— Късно е, сигурно сте уморени — отговори Надя и за двамата.

Алберто погледна Матия със съучастническа усмивка.

— Ще ви извикам такси — каза.