Самотата на простите числа

Стана и преди да се обърне, протегна ръка към лицето на Матия. Искаше да докосне бузата му, но се спря на няколко сантиметра от разрошените кичури на брадата му. Пренасочи ласката си към косите, които едва докосна. От доста отдавна бяха загубили навика за тези неща.

26.

Любовта на Денис към Матия се изчерпа сама като свещ, забравена запалена в празна стая, но остави след себе си някаква неудовлетвореност, някакъв глад. На деветнайсет години Денис бе намерил на последната страница на местен вестник реклама на гей клуб. Откъсна я и държа листчето в портфейла си цели два месеца. От време на време го разгъваше и прочиташе отново адреса, който вече знаеше наизуст.

Връстниците му излизаха с момичета и вече бяха свикнали със секса до такава степен, че не говореха все за това. Денис чувстваше, че единственият му изход е в парчето вестник, в адреса, поизтрит от потта на пръстите му.

През една дъждовна вечер, без дори да го е решавал сериозно, чисто и просто облече първите дрехи, които му попаднаха в гардероба, и излезе, извиквайки на родителите си в другата стая:

— Отивам на кино.

Два-три пъти мина покрай заведението, като всеки път правеше пълна обиколка на квартала. После влезе с ръце в джобовете и кимна приятелски на портиера. Седна на бара, поръча си светла бира и започна бавно да отпива, загледан в бутилките, наредени в редица на стената. Зачака.

Не след дълго някакъв мъж се приближи до него и Денис реши, че ще тръгне с него, още преди да го е погледнал в лицето. Онзи започна да говори за себе си или може би за някакъв филм, който Денис не беше гледал.

Крещеше в ухото му, но младежът не чу нито дума. Прекъсна го грубо, като му каза да отидат в тоалетната. Другият онемя, после се усмихна, показвайки грозните си зъби. Денис си помисли, че е ужасен, че веждите му са почти сключени и че е стар, прекалено стар, но че това няма значение.

В тоалетната мъжът вдигна тениската му над корема и се наведе напред, за да го целуне, но Денис го отблъсна. После клекна и му разкопча панталоните. Другият каза:

— По дяволите, колко бързаш — но го остави.

Денис затвори очи и се постара да свърши бързо.

Не постигна нищо с уста и се почувства глупаво. Тогава започна да използва ръцете си, и двете, настоятелно. Докато онзи свършваше, свърши и той в дрехите си. Излезе от тоалетната почти тичешком, без да изчака непознатия да се облече. Чувството за вина, вечното чувство за вина, го очакваше зад вратата на тоалетната и веднага го заля като кофа с ледена вода.

Напусна заведението и се лута половин час в търсене на чешма, за да свали от себе си онази миризма.

Впоследствие неведнъж се връщаше в заведението. Всеки път говореше с различен човек и винаги намираше някакво извинение, за да не си каже името. Повече не направи нищо с никого. Колекционираше разкази за други като него. Обикновено мълчеше и слушаше. Постепенно откри, че историите си приличат, че има път, който трябва да бъде извървян от всички, и че той предвижда да се гмурнеш, да се потопиш с цялата си глава, да докоснеш дъното и чак след това да изплуваш отгоре, за да си поемеш въздух.

Всеки от тези мъже пазеше някаква несполучила любов в сърцето си като неговата към Матия. Всеки се бе страхувал и мнозина още таяха страхове, но не и когато бяха там, сред другите, които можеха да ги разберат, закриляни от средата, както те казваха. Когато говореше с тези непознати хора, Денис се чувстваше по-малко сам и се питаше кога ще дойде неговият миг, денят, в който ще докосне дъното, и денят, в който най-накрая ще поеме въздух.

Една вечер някой му разказа за кандилата. В онази среда наричаха така уличката зад гробището. Единствените достигащи до нея светлини, слаби и мъждукащи, били тези от фенерите пред паметниците, които се процеждали през решетките на оградата. Там се отивало пипнешком, там било мястото, където да се разтовариш от желанието като от някаква тежест, без да виждаш или да те виждат, отдавайки собственото си тяло на мрака.

Точно при кандилата Денис докосна своето дъно, блъсна се в него с лице, гърди и колене, като скок в много плитка вода. След това повече не се върна в заведението и се затвори още по-упорито отпреди в собственото си отрицание.

По-късно, през третата година в университета, отиде да следва в Испания, далеч от любопитните погледи на своето семейство и на неговите приятели, далеч от улиците, на които знаеше имената. Там най-после го намери любовта. Казваше се Валерио и беше италианец като него, млад и като него изплашен до смърт. Месеците, прекарани заедно, в малък апартамент на няколко преки от Рамбла, отминаха бързо и наситено и свалиха и от двамата онова безполезно наметало, изтъкано от страдание, като първата ясна вечер след дни с пороен дъжд.