Сапфиреносиньо

— Зубър — изсумтя Ксемериус. — Червенокосите винаги са зубрачи.

— Много добре. — Господин Уитман изпъна рамене. — Гуендолин ще се озове на 12 август в дванайсет часа на обяд и ще остане там точно сто и двайсет минути. Готова ли си, Гуендолин?

Преглътнах.

— Първо искам да попитам... сигурен ли сте, че няма да срещна никого там? — Като изключим плъховете и паяците. — Господин Джордж ми даде пръстена си, за да не ми стори някой нещо...

— Последния път за скока ти във времето използвахте кабинета с архивите, който винаги е бил често използвано помещение. Но тази стая тук е празна. Ако стоиш мирна и не напускаш стаята, която и без това ще е заключена, със сигурност няма да срещнеш никого. През годините след края на войната тази част на сградата рядко се е ползвала, всички са били заети с надземното строителство. — Той въздъхна някак носталгично. — Вълнуващо време...

— Но ако случайно точно тогава някой влезе в помещението и ме види? Поне трябва да знам паролата за деня.

Леко раздразнен, господин Уитман повдигна вежди.

— Никой няма да влезе, Гуендолин. Повтарям: ще се озовеш в заключено помещение, ще останеш там сто и двайсет минути и ще се върнеш обратно, без никой нищо да забележи във въпросната 1948 година. Ако ли пък не, тогава в хрониките трябваше да е споменато нещо за посещението ти. Освен това сега нямаме време да проверяваме каква е паролата за днес.

— Най-важно е участието — каза господин Марли срамежливо.

— Моля?

— Паролата по време на олимпийските игри е гласяла: "Най-важно е участието". — Адептът гледаше притеснено към пода. — Запомних го, защото иначе винаги са на латински.

Ксемериус завъртя театрално очи и господин Уитман изглеждаше, сякаш му се иска и той да го направи.

— Аха. Е, Гуендолин, ти също го чу. Не че ще ти трябва, но щом като ще се чувстваш по-добре... Би ли се приближила, моля?

Застанах пред хронографа и подадох ръката си на учителя ми. Ксемериус кацна на пода до мен.

— И сега какво следва? — попита развълнуван.

Предстоеше неприятната част. Господин Уитман бе отворил една от клапите на хронографа и постави показалеца ми в отвора.

— Мисля просто да се хвана за теб — каза Ксемериус и като маймунка се покатери на гърба ми и се вкопчи за врата ми. Не би трябвало да усещам допира му, но го почувствах, все едно някой ме бе увил с мокър шал.

От напрежение господин Марли бе ококорил широко очи.

— Благодаря за паролата — обърнах се към него и направих физиономия, когато остра игла се заби дълбоко в пръста ми и стаята се озари в червена светлина. Стиснах по-здраво фенерчето, когато цветове и хора се завъртяха пред очите ми и почувствах как през тялото ми премина тръпка.

Флоренция, 23 юни 1542 г.