Сапфиреносиньо

— Откакто преди два месеца Люси за пръв път се появи тук, всички се шегуват с мен, защото тя има червена коса, същата като на момичето, от което се интересувам. Но Люси не поиска да ми издаде за коя жена ще се оженя. Според нея е възможно да премисля и тогава вие няма да бъдете родени.

— Явно решаващото няма да е цветът на косата, а генът за пътуване във времето, която твоята бъдеща жена носи в себе си. По това вече сигурно си я разпознал.

— Точно това е забавното в случая. — Лукас приседна по-напред в стола си. — Намирам за... ъъъ... привлекателни две момичета от родословната линия на Нефрит — субект номер четири и субект номер осем.

— Аха — казах аз.

— Знаеш ли, положението е такова, че в момента просто не мога да взема решение. Може би едно малко напътствие от твоя страна ще премахне несигурността ми.

Повдигнах рамене.

— От мен да мине. Баба ми, тоест твоята съпруга, е лей...

— Недей! — извика Лукас, вдигайки отбранително ръце. — Размислих, все пак е по-добре да не ми казваш. — Притеснено се почеса по главата. — Това е училищната униформа на "Сейнт Ленъкс", нали? Разпознавам герба върху копчетата.

— Точно така — отвърнах и огледах тъмносиньото си сако. Явно мадам Росини бе изпрала и изгладила униформата ми, защото изглеждаше като нова и миришеше на лавандула. Освен това беше направила и нещо със сакото, защото сега то ми стоеше много по-добре.

— Моята сестра Маделин също посещава "Сейнт Ленъкс". Но заради войната едва сега ще завърши.

— Леля Мади? Не знаех.

— Всички момичета от семейство Монтроуз посещават "Сейнт Ленъкс", както и Люси. Тя има същата униформа като твоята. На Мади е тъмнозелена с бяло, като полата е карирана... — Лукас се прокашля — хм... в случай че те интересува... но сега е най-добре да се концентрираме и да помислим защо се срещнахме днес тук. И така, да приемем, че ти си написала тази бележка...

— По-точно казано "ще напишеш".

— ... и при някое от бъдещите ти посещения ще ми я предадеш. Защо, според теб, си го направила?

— Имаш предвид "защо ще го направя"? — Въздъхнах. — Някак си има логика. По всяка вероятност можеш да ми обясниш една камара неща. Не знам... — Безпомощно погледнах моя млад дядо. — Познаваш ли добре Люси и Пол?

— Пол де Вилърс идва, за да елапсира, от януари. Оттогава в своето време той е остарял с две години. Звучи направо страховито. А Люси дойде тук за пръв път през юни. В повечето случаи аз се грижа за двамата по време на посещенията им. Обикновено е много... забавно. Помагам им с домашните. И трябва да кажа, че Пол е първият Де Вилърс, който ми е симпатичен. — Той отново се прокашля. — Ако идваш от 2011-а би трябвало да ги познаваш. Представата, че междувременно двамата наближават четирийсетте, е доста странна. Поздрави ги от мен.

— Не мога. — Ох, всичко беше толкова сложно. И може би трябваше да внимавам какво разказвам, докато аз самата не разберях какво наистина се случваше. Думите на мама още кънтяха в ушите ми: "Не се доверявай на никого. Дори и на собствените си чувства". Но все на някого трябваше да се доверя и кой би бил по-подходящ, ако не собствения ми дядо? Реших да рискувам. — Не мога да поздравя Люси и Пол от твое име. Те са откраднали хронографа и заедно с него са отишли в миналото.

— Какво? — Очите на Лукас се ококориха зад очилата. — Но защо им е трябвало да правят такова нещо? Не мога да повярвам. Те никога не биха... Кога се е случило това?

— През 1994-а, в годината, когато съм се родила.

— През 1994-а Пол ще е на двайсет, а Люси на осемнайсет — каза Лукас повече на себе си, отколкото на мен. — Значи след две години, защото сега тя е на шестнайсет, а той на осемнайсет. — Лукас се усмихна извинително. — Разбира се, нямам предвид сега, а просто сега, когато идват, за да елапсират.

— През последните нощи не можах много да спя, затова имам чувството, че в момента мозъкът ми сякаш е от захарен памук. А и без това в смятането съм кръгла нула.

— Люси и Пол са... В това, което ми разказа, няма никаква логика. Те никога не биха направили нещо толкова безумно.

— Но са го направили. Мислех, че ти би могъл да ми кажеш защо. В моето време всички искат да ме убедят, че те са... лоши. Или луди. Или и двете. Но при всички случаи — че са опасни. Когато срещнах Люси, тя каза да те попитам за зеления ездач. И така — какъв е този зелен ездач?

Лукас ме зяпаше слисано.

— Срещнала си Люси? Нали току-що каза, че тя и Пол са изчезнали в годината на твоето раждане. — Но в този момент, изглежда, му хрумна нещо. — Ако са взели хронографа, тогава ти как пътуваш във времето?

— Срещнах ги в 1912 година при лейди Тилни. Има втори хронограф, който използваме.

— Лейди Тилни? Тя е мъртва от четири години. А вторият хронограф изобщо не работи.

Въздъхнах.