Сапфиреносиньо

— Но сега работи. Виж, дядо — при тази дума Лукас трепна, — за мен цялата история е още по-заплетена, отколкото за теб, защото само допреди няколко дни нямах никаква представа за всичко това. Не бих могла нищо да ти обясня. Изпратиха ме тук, за да елапсирам. Боже, дори не знам как точно се пише тази тъпа дума, която вчера чух за първи път. Сега е едва третият път, когато пътувам във времето с помощта на хронографа. Преди това неконтролируемо се озовавах в миналото на три пъти, което изобщо не беше забавно. Всъщност всички мислеха, че братовчедка ми Шарлот е носителката на гена, защото е родена в определения ден, а майка ми е излъгала за моята рождена дата. Затова вместо мен, Шарлот е взимала уроци по танци, знае всичко за чумата и крал Джордж, може да се дуелира, да язди в дамско седло и да свири на пиано. А и един господ знае на какво още е обучавана в часовете й по мистерия... — Колкото повече говорех, толкова по-бързо извираха думите от мен. — Във всеки случай аз нищо не знам, освен откъслечните неща, които ми бяха съобщени, които действително не са нито твърде много, нито прекалено ясни. И което е още по-лошо: досега дори нямах време да осмисля всичко, което се случи. Лесли, най-добрата ми приятелка, провери всичко в Гугъл, обаче господин Уитман взе папката ни, но аз и без това бях разбрала само половината. Изглежда, всички очакват нещо специално от мен и сега са разочаровани.

— Рубин, надарен с магията на гарвана, затваря кръга сол мажор, който дванайсетте образуват — промърмори Лукас.

— Ето, виждаш ли, магията на гарвана, дрън-дрън-дрън. За съжаление, що се отнася до мен, това е тотална грешка. Граф Сен Жермен ме души и можех да чуя гласа му в главата си, въпреки че стоеше на няколко метра от мен. А после се появиха онези мъже в Хайд Парк с пистолети и шпаги и аз трябваше да намушкам единия от тях, защото иначе щеше да убие Гидиън, а той е... той е такъв... — Поех си дълбоко въздух, след което отново го залях с приказките си. — Всъщност Гидиън е истински гадняр, държи се така, сякаш съм се увесила на шията му като воденичен камък. А днес сутринта целуна Шарлот, вярно, само по бузата, но може би означава нещо. Във всеки случай не трябваше да го целувам, без преди това да се изясним. Все пак го познавам само от един-два дни, но изведнъж той беше толкова... мил, а после... всичко стана толкова бързо... и всички си мислят, че аз съм издала на Люси и Пол кога ще посетим лейди Тилни, защото ни трябва кръвта й, както и тази на Люси и Пол. Те също се нуждаят от нашата с Гидиън, защото само тя липсва в техния хронограф. И никой не ми казва какво ще се случи, когато кръвта на всички бъде прочетена в хронографа, но понякога си мисля, че и те не знаят. И Люси каза, че трябва да те попитам за зеления ездач.

Лукас бе присвил очи и явно отчаяно се опитваше да схване смисъла на потока ми от думи.

— Нямам никаква представа какво може да означава зеленият ездач — каза той. Съжалявам, но днес за пръв път чувам за това. Може би е заглавие на филм? Защо не попиташ... би могла да ме попиташ за това в 2011 година.

Погледнах го уплашено.

— О, разбирам — рече бързо Лукас. — Не можеш да ме попиташ, защото тогава отдавна ще съм мъртъв, или стар, глух и сляп, дремещ в някой старчески дом... Не, не, моля те, изобщо не искам да знам.

Този път не успях да сдържа сълзите си. Поне половин минута хлипах, защото — колкото и странно да звучеше — изведнъж усетих, че дядо ужасно ми липсваше.

— Много те обичах — казах накрая.

Лукас ми подаде кърпичка и ме изгледа съжалително.

— Сигурна ли си? Аз дори не обичам деца. Някак си са големи досади... Но може би ти си била особено симпатичен екземпляр. Сигурен съм.

— Да, така е. Но ти беше мил с всички деца. — Издухах си шумно носа. — Дори с Шарлот.

Известно време помълчахме, после Лукас извади един часовник от джоба си и каза:

— Още с колко време разполагаме?

— Изпратиха ме тук точно за два часа.

— Не е за дълго. Пропиляхме прекалено много време. — Той се изправи. — Ще набавя химикалка и листове за писане и ще се опитаме да внесем малко ред в целия този хаос. Най-добре е ти да останеш тук и да не мърдаш от мястото ти.

Кимнах. Когато Лукас изчезна, продължих да стоя като вцепенена, закрила лицето си с ръце. Той имаше право, беше важно, особено сега, да разсъждавам трезво. Кой можеше да знае, дали отново щях да срещна дядо ми? Но за кои неща, тепърва предстоящи да се случат, трябваше да го уведомя и за кои не? И обратното, отчаяно си блъсках главата каква информация можеше да ми даде той, която да ми е от полза. На практика, дядо бе единственият ми съюзник. Но в погрешното време. И в коя от многото тъмни загадки изобщо би могъл да внесе светлина?