Сапфиреносиньо

Не отговорих. През последните два часа самочувствието ми бе интензивно малтретирано. Ако ставаше дума само за това да не направя лошо впечатление — можех да се справя. Щях да застана в един ъгъл и изискано да си вея с ветрилото. Или май е по-добре да не си вея, кой знае какво можеше да означава това. Просто ще си стоя и ще се усмихвам, без да показвам зъбите си. Разбира се, никой не трябваше да ме безпокои или да ме пита нещо за маркиз Стафорд, да не споменаваме пък да бъда поканена на танц.

Шарлот започна да дрънка тихо на пианото. Свиреше някаква весела мелодия, наподобяваща музиката, на която преди малко бяхме танцували. Гидиън застана до нея, а тя погледна нагоре към него и каза нещо, което не можах да разбера, защото Цъфналата устна въздъхна силно.

— Опитахме да я научим по конвенционалния начин на основните стъпки при менуета, но се страхувам, че се налага да прибегнем до други методи!

Не можех да не се възхитя на умението на Шарлот едновременно да говори, да гледа Гидиън в очите, да показва очарователните си трапчинки и в същото време да свири на пиано.

Майсторът все още продължаваше да мрънка.

— ...може би ще помогнат нагледни илюстрации или маркировка върху пода, освен това ще трябва...

— Ще можете да продължите с урока още утре — прекъсна го господин Джордж. — Сега тя ще трябва да елапсира. Идваш ли, Гуендолин?

Кимнах с облекчение и взех мантото и раницата си. Най-накрая бях свободна. Чувството на неудовлетвореност веднага отстъпи място на нетърпеливо очакване. Ако всичко вървеше по план, днес щях да бъда изпратена в някоя година след срещата с дядо ми и в тайното скривалище щях да открия ключа и паролата.

— Позволи ми да ти помогна. — Господин Джордж взе раницата ми и ме дари с окуражаваща усмивка. — Още четири часа и ще можеш да се прибереш. Днес не изглеждаш толкова уморена като вчера. Ще ти изберем някоя хубава, спокойна година. Какво ще кажеш за 1953-та? Според Гидиън, по това време ал... тоест, помещението, в което се съхранява хронографа, е много уютно. Дори има и диван.

— 1953-та е идеално — съгласих се аз, като се опитах да не звуча прекалено ентусиазирано. Пет години след срещата ми с Лукас! Очакваше се, че междувременно е успял да узнае някои неща.

— Шарлот, за днес приключихме и вече можеш да си починеш. Госпожа Дженкинс е поръчала автомобил, който да те откара вкъщи.

Шарлот спря да свири на пианото.

— Добре, господин Джордж — кимна тя любезно, след което наклони глава на една страна и се усмихна на Гидиън. — И ти ли приключи за днес?

Какво? Да не би сега да смяташе да го попита дали има желание да отидат заедно на кино? Затаих дъх, очаквайки отговора му.

Гидиън поклати глава.

— Не съм. Ще придружа Гуендолин.

И двете с братовчедка ми зяпнахме, еднакво изумени.

— Няма да я придружиш — възрази господин Джордж. — Ти отдавна изпълни нормата си за днес.

— Освен това изглеждаш изморен — додаде Шарлот. — Което не е никак чудно. По-добре да използваш времето, за да поспиш.

По изключение бях на същото мнение. Ако Гидиън дойдеше с мен, нямаше да мога нито да взема ключа от скривалището, нито да потърся дядо ми.

— Без мен Гуендолин ще прекара четири напълно безсмислени часа в подземието — изтъкна Гидиън. — Ако я придружа, би могла да използва времето и да научи нещо. — Усмихвайки се леко, добави: — Като например как да различава ляво от дясно. Все ще научи този менует.

Моля? О, боже, само не отново уроци по танци!

— Напразно усилие — констатира Цъфналата устна.

— Имам да пиша домашни — отказах възможно най-нелюбезно. — Освен това утре трябва да предам съчинението си за Шекспир.

— И с това мога да ти помогна — предложи Гидиън и ме погледна.

Не можех да разгадая изражението му. Някой, който не го познава, сигурно би го определил като невинно, но мен не можеше да заблуди.

Шарлот все още продължаваше да се усмихва, но вече без сладките трапчинки.

Господин Джордж повдигна рамене.

— Нямам нищо против. Така Гуендолин няма да е сама и да се страхува.

— Всъщност аз обичам да оставам сама — казах отчаяно. — Особено когато през целия ден съм била сред хора, както днес. — Сред ужасно тъпи хора.

— Така ли? — попита братовчедка ми подигравателно. — А и ти никога не си напълно сама, нали винаги около теб са твоите невидими приятели?

— Точно така — отвърнах. — Гидиън, само ще ми пречиш.

"По-добре отиди с Шарлот на кино. Или, от мен да мине, основете някой читателски клуб!", помислих си аз.

Но дали наистина точно това бе желанието ми? От една страна, страшно много исках да се срещна с дядо ми и да го попитам какво е открил за зеления ездач. От друга страна, в съзнанието ми изплуваха бегли спомени от онзи ден за "ох", "ах" и "още".

По дяволите! Трябваше да се стегна и да мисля за всичко онова, което толкова ме отвращаваше в Гидиън. Но той не ми остави време за това, тъй като вече отваряше вратата.

— Хайде, Гуендолин! Да вървим към 1953 година!

Почти бях сигурна, че стига да можеше, погледът на Шарлот щеше да прогори дупка в гърба ми.