Сапфиреносиньо

— Не, искрено съжалявам. — Гидиън отново извади айпода от джоба си. — Моля за малко търпение, оркестърът е почти готов. — Той завря слушалките в ушите ми и ме издърпа на крака.

— О, много добре, "Линкин Парк" — казах, а пулсът ми скочи до небесата, защото неочаквано Гидиън бе застанал толкова близо до мен.

— Какво? Пардон. Един момент, сега ще поправим грешката. — Пръстите му пробягаха по дисплея. — Ето, Моцарт, той е подходящ. — Подаде ми айпода. — Сложи го в джоба си, и двете ти ръце трябва да са свободни.

— Но ти изобщо не чуваш музиката — изтъкнах, когато в ушите ми забучаха цигулки.

— Чувам достатъчно, не е нужно да крещиш така. Добре, да си представим, че имаме фигура от осем души. До мен отляво стои един господин, а отдясно още двама, като всички сме се подредили в редица. От твоята страна картинката е същата, само че с дами. А сега един реверанс, моля.

Поклоних се и колебливо поставих ръката си в неговата.

— Ако ме наречеш глупаво същество, веднага ще прекратя танца!

— Никога не бих казал такова нещо — рече Гидиън и ме поведе напред покрай дивана. — По време на танца изисканият разговор е много важен. Ще ми позволите ли да попитам на какво се дължи неблагоразположението ви към танците? Повечето млади дами ги обожават.

— Шшт, трябва да се концентрирам. — Засега всичко вървеше много добре, дори самата аз бях изненадана. Tour de main* се получи перфектно, веднъж наляво, веднъж надясно. — Може ли отново да го повторим?

* Фигура в менуета, когато партньорите, с ръце на кръста, разменят местата си с плъзгане наляво или надясно в кръгово движение. — Бел. ред.

— Вирни брадичката, да, точно така. И ме погледни. Не трябва да ме изпускаш от поглед, независимо колко добре изглежда стоящият до мен мъж.

Нямаше как да не се ухиля. Това пък какво беше? Просене на комплименти? Е, нямаше да му доставя това удоволствие. Въпреки че трябваше да призная колко добре танцуваше той. С него беше съвсем различно, не като с Цъфналата устна — всичко ставаше някак от само себе си. Малко по малко започвах да се запалвам по този менует.

— Я виж ти, вече наистина го можеш. Дясна ръка, дясно рамо, лява ръка, ляво рамо. Много добре.

Беше прав. Можех го! Всъщност беше лесно като детска игра. Триумфиращо се завъртях с един от невидимите господа в кръг, после поставих ръката си в тази на Гидиън.

— Ха! Прелестна като вятърна мелница, как ли пък не! — рекох.

— Изключително безсрамно сравнение — съгласи се той. — Без усилие ще надиграеш всяка вятърна мелница.

Засмях се, после трепнах.

— Опа, сега отново слушам "Линкин Парк".

— Няма значение.

И докато в ушите ми бумтеше "21 guns", Гидиън уверено ме водеше, докато изпълнявахме последната фигура на танца и накрая се поклони. Почти ми стана мъчно, че бяхме приключили.

На свой ред се поклоних дълбоко и извадих слушалките от ушите си.

— Ето. Много мило от твоя страна, че ме научи.

— Чист егоизъм — отвърна Гидиън. — В крайна сметка иначе аз ще се изложа с теб, забрави ли?

— Не съм.

Доброто ми настроение отново се изпари. Погледът ми се отклони към отсрещната стена със столовете, преди да успея да го спра.

— Ей, още не сме приключили — рече Гидиън. — Получи се доста добре, но все още не е перфектно. Защо изведнъж изражението ти стана толкова мрачно?

— Защо според теб графът непременно иска да присъствам на соарето и бала? Той би могъл да ме извика тук в Темпъл, така няма да има опасност да се изложа пред чужди хора. Никой няма да се учуди на поведението ми и евентуално да го запише за поколенията.

Гидиън ме наблюдава известно време преди да отговори.

— Графът не обича да разкрива картите си, но зад всяко негово хрумване стои гениален план. Той има конкретно подозрение що се отнася до мъжете, които ни нападнаха в Хайд Парк и смятам, че иска да накара дърпащия или дърпащите конците да се издадат, като представи двама ни на обществото.

— О! Мислиш ли, че отново ще бъдем нападнати от мъже с шпаги?

— Няма, докато се намираме сред хора — отвърна Гидиън, седна върху облегалката на дивана и кръстоса ръце пред гърдите си. — Въпреки това смятам, че ще е прекалено опасно, или поне за теб.

Облегнах се на ръба на масата.

— Не подозираше ли Люси и Пол за историята в Хайд Парк?

— И да, и не. Мъж като граф Сен Жермен си е създал немалко врагове през живота си. В хрониките се съобщава на няколко пъти за опити за покушения над него. Подозирам, че Люси и Пол са се съюзили с някои от тези врагове, за да постигнат целите си.

— И графът ли мисли така?

— Надявам се. — Гидиън сви рамене.

Замислих се за момент.

— Аз съм "За" това, отново да нарушиш правилата и да вземеш със себе си някой пистолет като на Джеймс Бонд — предложих. — Срещу него онези типове с шпагите направо могат да се скрият. Всъщност откъде го имаш? Ще се чувствам по-добре, ако и аз имам такава джаджа.

— Оръжие, с което не можеш да си служиш, обикновено бива използвано срещу теб.