Сапфиреносиньо

Сетих се за японския кухненски нож. Представата някой да го използва срещу мен не беше никак приятна.

— Шарлот добра ли е във фехтовката? Може ли да борави с пистолет?

Той отново сви рамене.

— Тя взима уроци по фехтовка от дванайсетгодишна. Естествено, че е добра.

Разбира се. Шарлот бе добра във всичко. Освен в това да се държи мило.

— Със сигурност графът щеше да я хареса — казах. — Докато аз явно не съм негов тип.

Гидиън се засмя.

— Все още можеш да промениш впечатлението, което си е създал за теб. Преди всичко, той иска да те опознае, за да разбере дали все пак предсказанията няма да се окажат верни, що се отнася до теб.

— Заради магията на гарвана? — Както винаги, когато станеше дума за това, се чувствах неловко. — А казват ли предсказанията какво точно се крие зад тези думи?

Гидиън се поколеба, след което тихо изрече:

— Гарванът с рубиненочервените крила, между световете чува на мъртъвците песента, едва опознал Цената и мощта, силата се надига и затваря се кръгът... — Той се прокашля. — Та ти настръхна!

— Ами това звучи зловещо. Особено частта с песента на мъртвите. — Разтърках ръцете си. — Има ли продължение?

— Не. Може да се каже, че това е всичко. Трябва да признаеш, че не се връзва особено с теб, нали?

Да, май имаше право.

— Има ли и за теб нещо в предсказанието?

— Разбира се. Има за всеки от пътуващите във времето. Аз съм лъвът с гривата от диаманти, при чиято гледка слънцето... В За миг изглеждаше, сякаш е смутен, но после продължи с усмивка: — Дъра-бъра и така нататък. А твоята прапрапрабаба, опърничавата лейди Тилни, е лисица, нефритена лисица, която се крие под липа.

— От тези предсказания може ли изобщо нещо да се разбере?

— Напълно е възможно, в тях гъмжи от символи. Всичко е въпрос на интерпретация. — Погледна ръчния си часовник. — Имаме още време. Аз съм "За" това да продължим уроците по танци.

— На соарето ще се танцува ли?

— По-скоро не — каза Гидиън. — Там повече ще се яде, пие и говори и... ъъъ... музицира. Гарантирано и теб ще те помолят да изсвириш или да изпееш нещо.

— Е, май трябваше да вземам уроци по пиано, вместо да се записвам с Лесли за онзи курс по хип-хоп. Но пък мога много добре да пея. Миналата година на партито на Синтия спечелих с абсолютно предимство караоке съревнованието с моя лична интерпретация на "Somewhere over the rainbow"*. И победих, въпреки че бях маскирана като автобусна спирка.

* Песен от мюзикъла "Магьосникът от Оз" (1939), изпълнявана в оригинал от Джуди Гарланд (1922-1969). — Бел. ред.

— Когато някой те попита, просто ще кажеш, че когато трябва да пееш пред хора, гласът ти се губи.

— Значи това мога да го кажа, но не и че съм си изкълчила крака?

— Ето слушалките. Започваме отначало — заяви и се поклони пред мен.

— А какво да правя, ако някой друг, освен теб, ме покани? — На свой ред се поклоних в отговор, тоест направих реверанс.

— Ще направиш абсолютно същото — рече Гидиън и пое ръката ми. — Но що се отнася до това, през XVIII век всички строго са се съобразявали с правилата. Не е можело да поканиш непознато момиче на танц, без преди това да си й бил представен официално.

— Освен ако тя не е правила неприлични движения с ветрилото си. — Полека-лека танцовите стъпки сякаш ми влязоха под кожата. — Всеки път, щом наклонях ветрилото си дори и на сантиметър, Джордано изпадаше в нервна криза, а Шарлот клатеше глава, сякаш е навита на пружина.

— Тя просто иска да ти помогне.

— Да, точно така. А Земята е плоска — казах сумтейки, въпреки че това едва ли беше позволено при менуета.

— Човек би си помислил, че вие двете не се харесвате особено.

Завъртяхме се с въображаемите си партньори в кръг.

Така ли? Не се харесваме?

— Мисля, че освен леля Гленда, лейди Ариста и учителите ни, никой друг не харесва Шарлот.

— Не ми се вярва.

— О, разбира се, забравих да спомена Джордано и теб. Опа, сега пък завъртях театрално очи, а това със сигурност е забранено в XVIII век.

— А може би ревнуваш малко от Шарлот?

Не можах да се въздържа и се засмях.

— Повярвай ми, ако я познаваше толкова добре, колкото мен, нямаше да задаваш такъв глупав въпрос.

— Всъщност познавам я достатъчно добре — рече тихо Гидиън и пое ръката ми.

"Да, но само откъм шоколадовата й страна", исках да кажа, но после проумях смисъла на думите му и изведнъж наистина ме обзе дива ревност.

— Колко точно добре я познаваш? — Издърпах ръката си от неговата и я подадох на несъществуващия мъж до него.

— Бих казал, толкова добре, колкото е възможно, когато прекарваш много време с някого. — Докато минаваше покрай мен, се усмихна ехидно. — А и двамата нямахме много време за други... ъъъ... познанства.

— Разбирам. Човек се задоволява с това, което има подръка. — Не можех да издържам и секунда повече. — И? Как се целува Шарлот?

Гидиън посегна към ръката ми, която висеше във въздуха поне двайсетина сантиметра по-високо, отколкото бе редно.