Сапфиреносиньо

— Намирам, че проявявате великолепен напредък във воденето на светски разговори, но все пак, един джентълмен никога не говори за такива неща.

— Да, щях да призная това оправдание, ако наистина беше джентълмен.

— Ако някога съм ви дал повод да сметнете държанието ми за неджентълменско, то...

— О, затваряй си устата! Каквото и да има между теб и Шарлот, то изобщо не ме интересува! Но смятам, че е много нахално от твоя страна в същото време да се забавляваш, като се... натискаш с мен.

— Натискаш? Що за некрасива дума. Ще съм ви много благодарен, ако ме осветлите за причината на вашето недоволство, като в същото време обърнете внимание на лактите си. В тази танцова стъпка те трябва да сочат надолу.

— Не е смешно — изсъсках. — Нямаше да ти позволя да ме целунеш, ако знаех, че ти и Шарлот... — О, Моцарт бе свършил и "Линкин Парк" отново бе на ред. Това бе добре, защото напълно отговаряше на настроението ми.

— Аз и Шарлот какво?

— ...сте повече от приятели.

— Кой го казва?

— Ти!

— Изобщо не съм казвал такова нещо.

— Аха, тоест вие двамата никога не сте се... да речем... целували? — Вместо поклона го загледах гневно.

— Това също не съм го казвал. — Той се поклони и взе айпода от джоба ми. — Ще повторим още веднъж, трябва да потренираш положението на ръцете. Иначе беше идеално.

— Затова пък от умението ти да водиш светски разговори има какво още да се желае — отвърнах. — И така, има ли нещо между вас двамата с Шарлот или няма?

— Не мисля, че те интересува дали между нас има нещо.

Продължавах да го измервам с гневен поглед.

— Да, точно така.

— Тогава всичко е наред. — Гидиън ми върна обратно айпода.

От слушалките се чуваше "Hallelujah", версията на "Бон Джоуви".

— Това е грешната музика — казах.

— О, не — ухили се Гидиън. — Помислих си, че ще имаш нужда от нещо успокояващо.

— Ти... ти си такъв... такъв…

— Да?

— Гадняр!

Той направи още една крачка към мен, така че сега разстоянието, което ни делеше, беше около сантиметър.

— Виждаш ли, това е разликата между теб и Шарлот. Тя никога не би казала такова нещо.

Изведнъж започнах да се задушавам.

— Може би защото не й даваш повод.

— Не, не е заради това. Мисля, че просто тя има по-добри маниери.

— Да, и по-железни нерви. — Поради някаква незнайна причина не можех да се въздържа да не зяпам устата му. — В случай че отново се опиташ да го направиш, докато киснем в някоя изповедалня и скучаем, искам да те информирам, че втори път няма да се оставя да ме изненадаш!

— Имаш предвид, че втори път няма да се оставиш да те целуна?

— Точно така — прошепнах, неспособна да се помръдна.

— Жалко — каза Гидиън, като устата му бе толкова близо до моята, че можех да усетя дъха му върху устните си. Наясно бях, че не се държа така, сякаш мисля думите си сериозно. Не го и правех. Но трябваше да ми се признае, че поне не се хвърлих на врата му. Във всеки случай отдавна бях пропуснала момента, в който трябваше да се отвърна от него или да го избутам настрани от мен.

Явно и Гидиън бе на същото мнение. Ръката му погали косата ми и тогава най-сетне почувствах нежното докосване на устните му.

"Във всяка дума има искрица светлина"*, пееше Джон Бон Джоуви в ухото ми. Винаги съм харесвала тази проклета песен. Беше една от онези, които можех да слушам по петнайсет пъти един след друг, но сега явно завинаги щеше да остане свързана със спомена за Гидиън.

* Из песента "Hallelujah" на рок групата "Бон Джоуви" — Бел. ред.

Алилуя!

РОДОСЛОВНО ДЪРВО НА СЕМЕЙСТВО МОНТРОУЗ

(Мото върху семейния герб на Монтроуз.

Свободен превод: "Покажи какво наистина можеш.")

Глава 6

Този път нищо не ни прекъсна, нито скок във времето, нито нахален гаргойл. Докато звучеше "Hallelujah", докосването на устните му бе много нежно и внимателно, но после Гидиън прокара и двете си ръце през косата ми и ме притисна плътно към тялото си. Той задълбочи целувката и самата аз се изненадах от реакцията си. Изведнъж тялото ми стана съвсем податливо и безтегловно. Сякаш притежаваха собствена воля, ръцете ми обгърнаха врата му. Нямам представа как, но по някое време, без да се откъсваме един от друг, се озовахме върху зеления диван и там продължихме да се целуваме, докато в един момент Гидиън изведнъж се надигна и погледна часовника си.

— Както вече казах, наистина е жалко, че повече не мога да те целувам — заяви той, останал без дъх. Зениците на очите му бяха станали огромни, а бузите му се бяха зачервили.

Почудих се как ли вероятно изглеждам аз. Тъй като временно се бях размекнала и наподобявах човешки пудинг, не бях в състояние да се помръдна от полулегналата си поза. И с ужас установих, че нямам никаква представа колко време бе изминало от "Hallelujah". Десет минути? Половин час? Всичко бе възможно.

Гидиън ме погледна и ми се стори, че в очите му сякаш видях смайване.