Сапфиреносиньо

— Добрата новина е, че стоварват вината за твоята некадърност изцяло върху майка ти. Винаги и за всичко са виновни жените, по този въпрос потайните господа бяха единодушни. А след това заговориха за доказателства, като сметки за шивачи, писма, логически заключения и след още малко приказки всички се съгласиха, че Пол и Люси са избягали с хронографа в 1912 година, където живеят сега. Като в този случай думата сега не е съвсем подходяща. — Ксемериус се почеса по главата. — Все едно, във всеки случай двамата се крият там, всички са убедени в това, и при следващ удобен случай твоят чудесен, силен герой трябва да ги издири, да им източи от кръвта и да им вземе хронографа. И после всичко се започна отначало... дъра-бъра, златни правила, високопарни приказки...

— Колко интересно — казах аз.

— Смяташ ли? Ако ти се струва така, това се дължи единствено на моята способност да преразкажа по изключително забавен начин основното от скучните им глупости.

Отворих вратата, водеща към следващия коридор, и тъкмо се канех да отговоря на Ксемериус, когато чух нечий глас да казва:

— Ти си точно толкова арогантен, колкото и преди!

Това беше майка ми! И действително, когато завих зад ъгъла, я видях. Тя стоеше пред Фолк де Вилърс и бе свила ръце в юмруци.

— А ти все още си точно толкова инатлива и неразумна — отвърна Фолк. — Това, което си позволи — независимо от причината — с твоите опити за потулване на истината, касаеща рождения ден на Гуендолин, значително навреди на делото ни.

— Делото! Вашето дело винаги ви е било по-важно от хората, които участват в него — извика майка ми.

Затворих вратата възможно най-тихо и бавно продължих напред.

Ксемериус се придвижваше по стената, висейки на ръце.

— Леле! Тя изглежда доста ядосана.

Вярно бе. Очите на майка ми хвърляха искри, страните й бяха почервенели, а гласът й бе необичайно силен.

— Бяхме се разбрали Гуендолин да стои настрана. Да не се излага на опасност! А сега искате да я поднесете на графа на сребърен поднос. Та тя е напълно... безпомощна!

— И за това си виновна само ти — отвърна студено Фолк де Вилърс.

Мама прехапа долната си устна.

— Като Велик пазител на тази ложа, ти носиш отговорността!

— Ако от самото начало бе подходила честно, сега Гуендолин нямаше да е неподготвена. И за твоя информация, с тази история, че си искала да осигуриш на дъщеря си безгрижно детство, можеш да заблудиш господин Джордж, но не и мен. Изгарям от любопитство какво ще ни разкаже акушерката.

— Все още ли не сте я намерили? — Гласът на майка ми вече не звучеше толкова остро.

— Въпрос на дни е, Грейс. Хората ни са навсякъде. — Сега Де Вилърс забеляза присъствието ми и студеното, ядосано изражение изчезна от лицето му. — Защо си сама, Гуендолин?

— Момичето ми. — Мама се втурна към мен и ме прегърна. — Помислих си, че за да не се прибираш късно като вчера, е по-добре аз да те взема.

— И използва случая, за да ме зарине с упреци — допълни Фолк с тих смях. — Защо господин Марли не те придружава, Гуендолин?

— Последната част от пътя извървях сама — отговорих уклончиво. — За какво се карахте?

— Майка ти мисли, че посещенията ти в XVIII век са прекалено опасни.

Да, не можех да не се съглася с нея. При това тя не знаеше дори и за част от опасностите. Никой не й бе разказал за мъжете, които ни бяха нападнали в Хайд Парк. Във всеки случай аз по-скоро бих си отхапала езика. Не можеше да знае и за лейди Тилни и пистолетите, нито пък че граф Сен Жермен ме беше заплашил по много страховит начин, защото се бях доверила единствено на Лесли. Е, и на дядо.

Изгледах Фолк изучаващо.

— С веенето с ветрило и танцуването на менует ще се справя — казах небрежно. — В това няма нищо рисковано, мамо. Единствената опасност се състои в това, че ще разбия ветрилото на малки парченца в главата на Шарлот...

— Нали чу, Грейс — каза Фолк и ми намигна.

— Кого се опитваш да залъжеш, Фолк? — Мама му отправи последен смразяващ поглед, после ме хвана за ръка и ме дръпна. — Ела. Останалите ни очакват за вечеря.

— До утре, Гуендолин — извика Фолк след нас. — И до някога си, Грейс.

— Довиждане — измърморих.

Мама също изсумтя нещо под нос, но не се разбра точно какво.

— Ако питаш мен... купа сено — каза Ксемериус. — Мен не могат да ме заблудят с караниците си. Когато видя познанства тип "купа сено", веднага ги разпознавам.

Въздъхнах. Мама също изпусна една въздишка и ме притисна по-близо до себе си, докато оставяхме след нас последните метри до изхода. В началото бях малко скована, но после облегнах глава на рамото й.

— Не трябва да се караш заради мен с Фолк. Прекалено много се притесняваш, мамо.

— Лесно ти е да го кажеш... Чувството, че си направил всичко погрешно, не е никак приятно. Усещам, че си ми ядосана. — Отново въздъхна. — И вероятно имаш право.

— Но въпреки това те обичам — казах.

Мама се бореше със сълзите.