Сапфиреносиньо

— А аз те обичам повече, отколкото можеш да си представиш — прошепна тихо тя. Бяхме излезли на уличката пред сградата и тя се огледа, сякаш се страхуваше, че някой може да ни дебне в тъмното. — Бих дала всичко, за да имам едно напълно нормално семейство с напълно нормален живот.

— А какво е нормално? — попитах.

— Е, във всеки случай ние не сме.

— Всичко е въпрос на нагласа. И така, как мина денят ти? — осведомих се шеговито.

— О, както обикновено — отвърна мама с измъчена усмивка. — Първо, малък спор с майка ми, после, по-голям със сестра ми, на работата спор с шефа и накрая още един спор с... бившия ми, който случайно е Великият пазител на една ужасно потайна ложа.

— Не ти ли казах? — Ксемериус направо ликуваше. — Купа сено!

— Виждаш ли, мамо, всичко е съвсем нормално!

Поне успях да я накарам да се усмихне.

— А как мина твоят ден, скъпа?

— О, нищо особено не се случи. В училище, главоболие с Катеричката, след това малко уроци по танци и добри маниери при онази абсурдна тайна ложа, което се занимава с пътуване във времето, и преди да съм удушила милата ми братовчедка, направих малка екскурзия в 1953 година, където написах домашните си на спокойствие, за да имам по-малко главоболия с въпросната Катеричка.

— Звучи доста приятно. — Токчетата на мама тракаха по паважа. Тя отново се огледа.

— Не мисля, че някой ни следи — успокоих я. — Всички имат достатъчно работа. Сградата направо гъмжи от ужасно потайни хора.

— Има съвещание на Вътрешния кръг, а това не се случва често. Последния път се събраха, когато Люси и Пол откраднаха хронографа. Разпилени са по цялото земно кълбо...

— Мамо, не мислиш ли, че е настъпил моментът да ми кажеш какво знаеш? Не е от полза за никого непрестанно да се лутам в тъмното.

— В буквалния смисъл — добави Ксемериус.

Мама спря.

— Надценяваш ме! Малкото, което знам, по никакъв начин няма да ти е от полза. Вероятно само още повече ще те обърка. Или по-лошо: ще те изложи на още по-голям риск.

Поклатих глава. Не исках да се предавам толкова лесно.

— Какво или кой е зеленият ездач? И защо Люси и Пол не искат кръгът да се затвори? Или все пак искат, но само те да извлекат ползата?

Мама разтърка слепоочията си.

— За зелен ездач днес чувам за първи път. А що се отнася до Люси и Пол съм сигурна, че мотивите им не са били егоистични. Ти вече се запозна с граф Сен Жермен. Той разполага със средства... — Тя отново замълча. — О, миличка, повярвай ми, нищо от това, което бих могла да ти кажа, няма да ти е от помощ.

— Моля те, мамо! Достатъчно лошо е, че тези мъже се държат толкова потайно и ми нямат доверие, но ти си ми майка!

— Да — каза тя и очите й отново се напълниха със сълзи. — Аз съм твоя майка. — Но явно въпреки това този аргумент не беше достатъчно силен. — Хайде, таксито ни чака вече от половин час. Сигурно ще ми струва половин заплата.

Въздъхвайки тежко, я последвах надолу по улицата.

— Можехме да се приберем и с метрото.

— Не, нуждаеш се от топло ядене. Освен това ужасно липсваш на сестра ти и брат ти. Няма да издържат още една вечеря без теб.

Неочаквано вечерта премина тихо и спокойно, защото баба ми, леля Гленда и Шарлот бяха отишли на опера.

— "Тоска"* — каза пралеля Мади развеселено и разлюля русите си къдрици. — Дано се върнат по-облагородени. — Намигна ми. — Добре, че Вайълет имаше билети.

* Опера в три действия от Джакомо Пучини (1858-1924). — Бел. ред.

Погледнах сътрапезниците си въпросително. Оказа се, че приятелката на пралеля Мади (мила стара дама с чудесното име Вайълет Пърпълплъм, която винаги ни изпращаше шалове и чорапи за Коледа) всъщност е трябвало да отиде на опера със сина си и бъдещата си снаха, но както изглеждаше, бъдещата снаха щеше да стане бъдеща снаха на някоя друга жена.

Както винаги, когато лейди Ариста и леля Гленда отсъстваха, вкъщи веднага се възцаряваше весело настроение. Беше донякъде като в училище, когато учителят излезеше от класната стая. Още по време на вечерята не можах да се въздържа, скочих и показах на брат ми, сестра ми, пралеля Мади, мама и господин Бърнард, как Цъфналата устна и Шарлот ме бяха учили да танцувам менует и да държа ветрило, а Ксемериус ми подсказваше, ако пропуснех нещо. Сега вече и на мен ми се струваше по-скоро смешно, отколкото трагично и можех да разбера, че те се забавляваха. По някое време вече всички танцуваха из трапезарията (освен господин Бърнард, но той все пак потропваше в такт с върха на обувката си) и говореха на нос като Джордано, като през цялото време викаха един през друг.

— Глупаво същество! Виж как го прави Шарлот! Надясно! Не натам, дясно е, където палецът ти сочи наляво.

Или:

— Мога да видя зъбите ти! Това е непатриотично!

Ник ни представи двайсет и три различни начина да си вееш със салфетка и по този начин без думи да съобщаваш нещо на събеседника си.