Сапфиреносиньо

Пралеля ни разказа с наслада как садистичната Хейзъл, облечена в неделната си рокля, бе затънала до гуша в редкия оборски тор и се бе разкрещяла истерично: "Ще ти го върна, Маделин, тъпкано ще ти го върна!".

— И наистина го направи. Повече от веднъж.

— Но тази история ще чуем някой друг път — отсече мама категорично. — Децата трябва да си лягат. Утре са на училище.

Всички въздъхнахме, като въздишката на пралеля Мади беше най-тежка.

Петък бе ден за палачинки и никой не пропускаше обяда в училищната столова, тъй като това бе единственото ястие, което ставаше за ядене. Знаех, че Лесли си умираше за тези палачинки, затова не й позволих да остане с мен в класната стая, където имах среща с Джеймс.

— Върви да ядеш. Ужасно ще се разсърдя, ако заради мен трябва да се лишиш от палачинките.

— Но тогава няма да има кой да те покрие, ако някой ненадейно влезе. Освен това искам да чуя по-подробно какво се е случило вчера с теб, Гидиън и зеления диван...

— И при най-добро желание нищо по-подробно не бих могла да ти разкажа.

— Тогава просто ми го разкажи още веднъж. Толкова е романтично!

— Отивай да ядеш палачинки!

— Днес задължително трябва да го попиташ за номера на мобилния му. Искам да кажа, че има златно правило: не се целувай с някого, на когото нямаш дори телефонния номер.

— Вкусни, хрупкави палачинки с ябълки...

— Но...

— Ксемериус ще остане при мен. — Посочих към перваза, където седеше гаргойлът и отегчено ръфаше върха на опашката си.

Лесли капитулира.

— Е, добре. Но се погрижи днес да научиш нещо по-смислено. Размахването наоколо на показалката на госпожа Каунтър няма да ти е от полза! И помни, че ако някой те наблюдава, докато го правиш, ще се озовеш в лудницата.

— Тръгвай най-сетне — настоях нетърпеливо и я избутах през вратата, точно преди Джеймс да влезе.

Призракът се зарадва, че този път щяхме да бъдем сами.

— Тази с луничките винаги ме изнервя с невъзпитаното си дърдорене. Държи се с мен, сякаш съм невидим.

— Това се дължи на факта... О, забрави!

— И така, с какво мога да бъда полезен днес?

— Мислех си, че би могъл да ми покажеш как се поздравява някой в XVIII век по време на соаре.

— Поздравява?

— Да. Като например със "здравей", "хей", ",добър вечер". Сещаш се, както се поздравяват хората, когато застанат един срещу друг. И какво се прави. Ръкостискане, целуване на ръка, поклон. И после всичките тези... "Ваше Височество", "Ваша Светлост", "Ваше Сиятелство"... Всичко е толкова сложно и могат да се объркат толкова много неща.

Джеймс надяна надменно изражение на лицето си.

— Нищо няма да се обърка, ако правиш каквото ти кажа. На първо място ще ти покажа как една дама прави реверанс пред господин, който има същото обществено положение като нея.

— Супер — намеси се Ксемериус. — Но въпросът е, как Гуендолин изобщо ще познае какво е общественото положение на даден господин.

Джеймс го зяпна.

— Какво е това? Къш, къш, котко! Махай се!

Гаргойлът го изгледа невярващо.

— Какво каза?

— Ах, Джеймс — казах. — Моля те, бъди по-внимателен! Това е Ксемериус, мой приятел... ъъъ... гаргойл. Ксемериус, това е Джеймс, също мой приятел.

Призракът извади кърпичка от ръкава си и до носа ми достигна мирис на момина сълза.

— Каквото и да е, трябва да се махне. Напомня ми, че в момента бълнувам, заради пристъп на треска. Бълнуване, в което трябва да давам уроци по добри маниери на едно невъзпитано момиче.

Въздъхнах.

— Джеймс, ти не бълнуваш. Кога най-сетне ще го разбереш? Преди повече от двеста години може и да си имал треска, но след това си... ами ти и Ксемериус, вие двамата... вие сте...

— ...мъртви — довърши мисълта ми гаргойлът. — Ако трябва да го кажем с една дума. — Наклони глава на една страна. — Истина е. Защо толкова го увърташ?

Джеймс си повя с кърпичката.

— Не искам да слушам. Котките не могат да говорят.

— Случайно да приличам на котка, тъп призрак такъв? — извика Ксемериус.

— Наистина приличаш — отвърна Джеймс, без да го поглежда. — Може би като изключим ушите. И рогцата. И крилете. И странната опашка. О, как ненавиждам това бълнуване!

Ксемериус застана, здраво стъпил на земята, пред Джеймс. Опашката му гневно плющеше около него.

— Аз не съм плод на твоята фантазия. Аз съм демон. — От вълнение избълва голяма водна струя на земята. — Могъщ демон. В XI век бях призован от магьосници и строители в тялото на каменен гаргойл, за да пазя кулата на църква, която отдавна вече не съществува. Когато преди много столетия каменното ми тяло бе разрушено, от мен остана само това, така да се каже сянката на моето старо аз, прокълнато завинаги да броди по тази земя, докато тя се разпадне. Което вероятно ще се проточи още няколко милиона години.

— Ааа, нищо не чувам — каза Джеймс.

— Толкова си жалък — рече Ксемериус. — За разлика от теб, аз нямам никаква друга алтернатива. Заради заклинанието на магьосника, съм прикован към това си съществуване. Докато ти по всяко време можеш да се откажеш от плачевното си призрачно съществуване и да отидеш там, където се озовават хората, когато умрат.