Сапфиреносиньо

А ако Гидиън отново е бил нападнат от мъже с шпаги и този път не е могъл да се отбранява?

Когато в представите си не го виждах проснат на земята и потънал в кръв, си го представях как лежи в интензивното отделение, закачен за хиляди маркучи и по-блед от чаршафа на леглото. Защо нямаше никой, когото да мога да попитам как се чувства Гидиън?

И тогава най-сетне Ксемериус прелетя през стената на стария рефекториум.

— Е? — попитах, без да се съобразявам с Джордано и Шарлот. Те тъкмо ми показваха как се ръкопляска в XVIII век по време на соаре. Естествено, по съвсем различен начин, не както го правех аз.

— Глупаво същество — мърмореше Джордано. — Така пляскат малките деца в пясъчника, когато се радват на нещо... Сега пък накъде гледа? Ще се побъркам!

— Всичко е наред, момиче, обичащо купите сено — каза гаргойлът с весела усмивка. — Момъкът е бил халосан по главата и за няколко часа е бил извън строя, но както изглежда, има диамантено твърд череп и не е получил дори сътресение. А раната на челото го прави някак си... ъъъ... О, не! Недей отново да пребледняваш! Нали ти казах, че всичко е наред!

Поех си дълбоко въздух. От облекчение направо ми премаля.

— Така е добре — рече Ксемериус. — Няма причина да хипервентилираш*. Любовникът не е загубил нито един от хубавите си бели зъби. И през цялото време ругае наоколо. Мисля, че това също е добър знак.

* Хипервентилация — необичайно бързо и дълбоко дишане. Може да се дължи на някои заболявания или състояния като страх, безпокойство, силни емоции и т.н. — Бел. ред.

Слава богу! Слава богу! Слава богу!

Но този, който всеки момент щеше да хипервентилира бе Джордано. Изведнъж постоянното му пискане вече не ме притесняваше. Дори напротив, беше доста забавно да наблюдаваш как цвета на кожата между ивиците на брадата му от тъмнорозова се променя до лилава.

Господин Джордж пристигна тъкмо навреме, за да предотврати Цъфналата устна да ми удари шамар от гняв.

— Днес беше още по-лошо, ако това изобщо е възможно. — Джордано се отпусна върху един изискан стол и започна да попива потта от кожата си с кърпичка. — През цялото време зяпаше пред себе си с изцъклен поглед. Ако не бях убеден, че не е възможно, щях да предположа, че е дрогирана.

— Джордано, моля ви... — каза господин Джордж. — Днес денят не е особено добър за всички ни...

— Как се чувства... той? — попита тихо Шарлот, хвърляйки ми периферен поглед.

— Предвид обстоятелствата... — започна господин Джордж угрижено.

Шарлот отново ми отправи кратък, изучаващ поглед и аз й отвърнах, зяпайки я навъсено. Да не би да й доставяше перверзно удоволствие да знае нещо, за което си мислеше, че живо се интересувам?

— Глупости! — възрази Ксемериус. — Той се чувства отлично, повярвай ми, сладурче! Преди малко погълна огромен телешки шницел с пържени картофки и салата. Да ти прилича това на "предвид обстоятелствата "?

Джордано се ядосваше, че никой не го слушаше.

— Просто не искам накрая аз да изляза виновен — оплака се с пронизителен глас и избута стола си. — Работил съм с никому неизвестни таланти и с най-великите на този свят, но никога досега... никога не съм срещал нещо подобно на това тук.

— Скъпи Джордано, вие знаете колко много ви ценим. Никой друг не би бил по-подходящ да подготви Гуендолин за... — Господин Джордж замлъкна, защото майсторът бе нацупил устни, издавайки долната напред и бе наклонил главата си с бетонираната прическа назад.

— Да не кажете после, че не съм ви предупредил — рече той. — Това е всичко, което искам.

— Добре. — Господин Джордж въздъхна. — Аз... е, добре. Ще бъде предадено. Идваш ли, Гуендолин?

Вече бях свалила полата с кринолина и прилежно ги поставих върху столчето пред пианото.

— Довиждане — махнах на Джордано.

Той продължаваше да се цупи.

— Опасявам се, че няма как да предотвратим това.

По пътя надолу към старата алхимична лаборатория, който знаех вече почти наизуст, дори и със завързани очи, господин Джордж ми разказа какво се беше случило сутринта. Той беше изумен, че адептът не ме беше информирал за събитията, а аз не си направих труда да му кажа на какво се дължеше пропускът.

С помощта на хронографа, Гидиън бил изпратен с не особено съществена задача (господин Джордж не пожела да ми издаде каква точно бе тя) в миналото (освен това не ми каза и годината). Два часа по-късно бил намерен в безсъзнание в един от коридорите, недалеч от стаята с хронографа — с рана на челото, която явно е била причинена от подобен на бухалка предмет.

Гидиън не могъл нищо да си спомни, нападателят вероятно го е чакал в засада и така е успял да го удари.

— Но кой...?

— Не знаем. Мъчителна ситуация, особено в сегашното ни положение. Щателно го прегледахме, но никъде по тялото му не забелязахме убождане, от което да заключим, че му е била взета кръв...

— Не би ли била достатъчна и кръвта от раната на челото? — попитах и по тялото ми пробяга тръпка на ужас.