Сапфиреносиньо

— Сигурно — съгласи се господин Джордж. — Но ако някой иска да е стопроцентово сигурен, би взел кръв по друг начин. Е, има безброй възможни обяснения. Никой не знаеше, че Гидиън ще се появи там тази вечер, така че вероятността някой специално да го е причаквал е малка. Много по-вероятно е да става дума за случайност. В някои определени години, тук долу направо е гъмжало от подривни субекти, контрабандисти, престъпници, членове на подземния свят, в буквалния смисъл на думата. Вярвам, че по-скоро се касае за съвпадение. — Той се прокашля. — Е, във всеки случай, изглежда, Гидиън без проблем преживя приключението, или поне доктор Уайт не можа да открие сериозни наранявания. И затова, както беше планирано, вие двамата ще отидете на неделното обедно соаре. — Той се засмя. — Как звучи само, соаре в неделя на обяд.

Да, ха-ха-ха, много смешно.

— Къде е сега Гидиън? — попитах нетърпеливо. — В болницата?

— Не. Почива си, или поне се надявам, че това прави. Беше в болницата само колкото да му направят компютърна томография и тъй като, слава богу, нищо не откриха, той сам се изписа. Съвсем изненадващо брат му вчера му дойде на гости...

— Знам. Днес господин Уитман записа Рафаел в "Сейнт Ленъкс".

Чух как господин Джордж въздъхна дълбоко.

— Момчето е избягало от дома си, след като заедно с приятелите си е сътворило някаква глупост. Истинска лудост от страна на Фолк е да задържи Рафаел в Англия. В тези бурни времена ние, като Гидиън най-много от всички нас, имаме много по-важни занимания от това да се грижим за опърничави младежи... Но Фолк никога не е могъл да отказва нещо на Селина, а както изглежда, последният шанс за Рафаел да завърши гимназия е далеч от приятелите му, които имат толкова лошо влияние над него.

— Селина е майката на Гидиън и Рафаел, така ли?

— Да, жената, от която и двамата са наследили тези хубави зелени очи. И така, вече пристигнахме. Можеш да свалиш превръзката.

Този път бяхме съвсем сами в стаята с хронографа.

— Според Шарлот, при тези обстоятелства планираните посещения в XVIII век ще бъдат преустановени — казах, изпълнена с надежда — или отменени, за да може Гидиън да се възстанови, а аз да се поупражнявам малко повече...

Господин Джордж поклати глава.

— Не, няма да го направим. Ще вземем всички възможни предпазни мерки, но сгъстеният график е много важен за графа. Вдругиден двамата с Гидиън ще отидете на това соаре, вече е твърдо решено. Имаш ли специално желание в коя година да те изпратим да елапсираш днес?

— Не — казах подчертано равнодушно. — И без това няма никакво значение, когато си затворен в подземно помещение, нали?

Господин Джордж внимателно извади хронографа от кадифената му калъфка.

— Така е. Обикновено изпращаме Гидиън в 1953, това е една спокойна година. Само трябва да внимаваме да не се срещне със самия себе си. — Усмихна се. — Представям си, че ще е много зловещо да си затворен някъде със собственото си аз. — Той прокара ръка по закръгления си корем и се загледа замислено в празното пространство. — Какво ще кажеш за 1956? Също е много мирна година.

— Да, звучи перфектно.

Господин Джордж ми подаде фенерчето и свали пръстена си. — Само за всеки случай... Не се страхувай, със сигурност никой няма да дойде в два и половина през нощта.

— Два и половина през нощта? — повторих ужасено. Как щях да намеря дядо посред нощ? Никой не би ми повярвал, че съм се заблудила в подземието, нощес в два и половина. А може би изобщо нямаше да успея да го намеря по това време. Тогава всичко щеше да е напразно! — О, господин Джордж, моля ви, не ме изпращайте посред нощ в тези зловещи катакомби, съвсем сама!

— Но, Гуендолин, в случая какво време от денонощието е, няма никакво значение, защото ще си дълбоко под земята, в заключена стая...

— Но аз се страхувам нощно време! Моля ви, в никакъв случай не трябва да ме пращате сама... — Бях толкова отчаяна, че очите ми се напълниха със сълзи, без да се налага да се преструвам.

— Е, добре. — Господин Джордж ме погледна успокояващо с малките си очички. — Забравих, че ти... Просто ще изберем някой друг час. Да речем следобед в три?

— По-добре е. Благодаря.

— Няма за какво. — Господин Джордж вдигна за миг поглед от хронографа и ми се усмихна. — Ние изискваме наистина много от теб. Мисля, че на твое място и аз бих се страхувал да стоя съвсем сам в някое подземие. Още повече, че от време на време ти виждаш неща, които другите не могат да видят...

— Да, благодаря, че ми го напомнихте. — Ксемериус не беше тук, иначе ужасно щеше да се разгневи заради думата "неща". — Каква беше историята с гробовете, пълни с черепи и кости, точно зад ъгъла?

— О, не искам да те плаша още повече.