Сапфиреносиньо

— Няма проблем. Не се боя от мъртвите. За разлика от живите хора, те не могат да причинят някому нещо, поне съдейки от моя опит. — Видях, че господин Джордж повдигна вежда и бързо добавих: — Разбира се, въпреки това ми се струват зловещи и в никакъв случай не искам нощно време да се намирам в близост до катакомби... — Подадох му едната си ръка, с другата здраво стисках раницата си. — Моля, използвайте този път безименния ми пръст, досега не е бил на ред.

Сърцето ми биеше като лудо, когато взех ключа от скривалището зад разхлабените тухли и разгънах бележката, която Лукас беше оставил. Бяха изписани единствено думи на латински, нямаше никакво лично съобщение. Паролата за деня ми се стори необичайно дълга и затова изобщо не се опитах да я запомня. Извадих химикалка от несесера си и я преписах върху дланта ми. Лукас бе нарисувал и карта на лабиринта от подземни коридори. Според нея трябваше да спра пред вратата вдясно, после да завия три пъти наляво, докато стигна до голямото стълбище, където ще е първият часовой. Когато пъхнах ключа в ключалката, вратата безпроблемно се отключи. Позамислих се, но после реших да не заключвам след себе си, в случай че на връщане бързах. Тук долу миришеше на влага и по стените ясно личеше възрастта на коридорите, които бяха твърде тесни и с ниски тавани. През няколко метра имаше разклонение или врата. Без фенерчето ми и картата на Лукас, вероятно щях да се загубя, макар че всичко ми се струваше странно познато. Когато третия път завих наляво, чух гласове и поех дълбоко дъх. Сега най-важното бе да убедя часовите, че има наистина основателна причина да ме пуснат. За разлика от пазачите в XVIII век, тези двамата не изглеждаха никак опасни. Бяха седнали в подножието на стълбите и играеха карти. Решително пристъпих напред. Когато ме видяха, единият изпусна картите си, а другият скочи на крака и припряно се заоглежда за шпагата си, която бе облегната на стената.

— Добър ден — казах смело. — Не исках да ви прекъсвам.

— Как... как... как? — заекна първият, а вторият стисна здраво шпагата и ме зяпна нерешително.

— Шпагата не е ли малко екзотично оръжие за двайсети век? — попитах озадачено. — Какво ще правите, ако се появи някой с граната? Или с картечница?

— Тук не се появяват често хора — каза онзи с шпагата и се усмихна притеснено. — Шпагата е по-скоро традиционно оръжие, което... — Той поклати глава, сякаш за да проясни мислите си, и се изпъна в цял ръст. — Паролата?

Погледнах дланта си.

— Nam quod in iuventus non discitur, in matura aetate nescitur*.

* Онова, което не си научил в младостта си, няма да ти е известно и като остарееш (лат.). — Бел. ред.

— Точно така — каза онзи, който все още седеше на стълбите. — Но откъде идвате, ако мога да попитам?

— От Кралската съдебна палата. Има един много пряк път. Ако се удаде удобен случай, някой ден мога да ви го покажа. Но сега имам много важна среща с Лукас Монтроуз.

— Монтроуз? Не знам дали днес въобще е тук, в сградата — каза онзи с шпагата.

Другият добави:

— Ще ви придружим до горе, госпожице, но преди това трябва да ни се представите. За протокола.

Казах първото име, което ми дойде наум. И може би малко прибързах.

— Вайълет Пърпълплъм*? — повтори онзи с шпагата невярващо, докато другият зяпаше краката ми.

* Игра на думи (от англ. violet, purple и plum са все нюанси на лилавия цвят). Ако трябва да се преведе, е нещо подобно на Теменужка Тъмновиолетова, което име буди съмнение у часовите. — Бел. ред.

Вероятно дължината на полата от училищната ми униформа не съответстваше съвсем на модата от 1956 година. Все едно, ще му се наложи да го преживее.

— Да — казах леко агресивно, защото се ядосах на самата себе си. — Това не е повод за ехидни усмивки. Не всеки може да се казва Смит или Милър. А сега може ли да продължим?

Двамата мъже се спречкаха за кратко кой да ме придружи до горе, но после онзи с шпагата отстъпи и отново се разположи удобно върху стъпалата. Докато вървяхме, другият искаше да знае дали вече съм била тук. Отговорих, че вече няколко пъти съм идвала, описах колко е красива драконовата зала и обясних, че половината ми семейство са членове на ложата и тогава изведнъж мъжът реши, че си спомня да ме е виждал на последното градинско увеселение.

— Вие бяхте момичето, което сипваше лимонадата, нали? Заедно с лейди Гейнсли.

— Ъъъ... да, точно така — отвърнах и в следващия момент вече бяхме потънали в изключително забавен разговор за градинското увеселение, розите и хора, които не познавах. (Но това не ме спря да изкажа мнението си за смешната шапка на госпожа Ламот и относно факта, че точно господин Мейсън се бе хванал с една от секретарките, пфу, срамота!)