Сапфиреносиньо

— Зависи какво разбираш под това. Всъщност съм тук, защото училището ми писна. Но по някаква причина...

— Рафаел се премести от Франция тук — прекъсна го господин Уитман. — Ела, Рафаел, директор Гилис ни очаква.

— Е, тогава до понеделник — каза братът на Гидиън и останах с впечатлението, че се обърна основно към Лесли.

Синтия изчака, докато двамата не изчезнаха в кабинета на директора, после вдигна две ръце нагоре и извика:

— Благодаря! Благодаря ти, мили боже, че чу молитвите ми!

Лесли ме сръга с лакът в ребрата.

— Изглеждаш така, сякаш току-що автобус е минал през крака ти.

— Почакай, докато ти разкажа кой е този — прошепнах. — Тогава и ти ще изглеждаш така.

Всяка епоха е сфинкс,

който потъва в бездната,

щом разгадаят тайната му.

ХАЙНРИХ ХАЙНЕ

"РОМАНТИЧНАТА ШКОЛА", КНИГА ПЪРВА

Глава 7

Заради срещата с по-малкия брат на Гидиън и последвалия припрян разговор с Лесли (тя попита около десетина пъти: "Сигурна ли си?", а аз отговорих около десетина пъти: "Абсолютно сигурна!", после и двете казахме около стотина пъти: "Не е истина", "Не мога да повярвам" и "Видя ли очите му?") пристигнах няколко минути след Шарлот при очакващата ни лимузина. Отново бяха изпратили господин Марли да ни вземе и той изглеждаше по-притеснен от всякога. Ксемериус клечеше върху покрива на колата и размахваше опашка наляво-надясно.

Шарлот вече се бе настанила и ме изгледа нервно.

— Къде, по дяволите, беше? Човек като Джордано не бива да се кара да чака. Мисля, че изобщо не осъзнаваш каква голяма чест е за теб да бъдеш обучавана от него.

Господин Марли учтиво ми помогна да се кача в лимузината със смутено изражение на лицето, после затвори вратата.

— Случило ли се е нещо?

Имах неприятното усещане, че съм изпуснала нещо важно. Изражението на Шарлот само затвърди предчувствието ми.

Когато колата потегли, Ксемериус се спусна през покрива в купето и се пльосна на седалката срещу мен. Както и предния път, господин Марли бе седнал отпред до шофьора.

— Би било хубаво, ако днес се постараеш малко повече — каза Шарлот. — Ужасно се срамувам заради всичко това. Все пак ти си моя братовчедка.

Не можах да се въздържа и се засмях с глас.

— О, моля те, Шарлот! Пред мен не е нужно да лицемерничиш. За теб е истинско удоволствие, че се държа като последна глупачка!

— Не е вярно! — Тя поклати глава. — Колко типично за теб, при твоя егоизъм да си помислиш такова нещо. Всички искат само да ти помогнат, за да не провалиш всичко с твоята некадърност. Въпреки че... може би и без това няма да имаш тази възможност. Като нищо мога да си представя как прекратяват всичко...

— И защо?

Шарлот ме наблюдава известно време мълчаливо, после каза с почти злорад тон:

— Ще разбереш твърде скоро. Евентуално.

— Случило ли се е нещо? — попитах, но не се обърнах към братовчедка ми, а към Ксемериус. Все пак не бях чак толкова тъпа. — Да не би господин Марли да е разказал нещо, докато ме нямаше?

— Само закодирани глупости — каза гаргойлът, а Шарлот стисна устни и се загледа през прозореца. — Явно тази сутрин по време на едно от пътуванията в миналото е имало инцидент с... ъъъ... блестящото камъче... — Той се почеса с върха на опашката си по веждата.

— Не ме карай да ти вадя всяка дума с ченгел!

Шарлот, която напълно разбираемо реши, че говоря на нея, каза:

— Ако не беше закъсняла, щеше да разбереш.

— ...с Диамант — каза Ксемериус. — Някой го е... ами, как да се изразя най-точно... Явно някой го е фраснал по тиквата.

Стомахът ми болезнено се сви.

— Какво?

— Само не се паникьосвай — успокои ме гаргойлът. — Той е жив. Или поне така разбрах от развълнуваното пелтечене на червенокосия. Мили боже! Та ти пребледня като чаршаф. О, сега да не вземеш да повърнеш? Я се стегни!

— Не мога — прошепнах.

Наистина се чувствах ужасно зле.

— Какво не можеш? — изсъска Шарлот. — Първото, което учи всеки носител на гена, е да потиска собствените си нужди и да дава най-доброто от себе си за делото. А ти правиш точно обратното.

В представите си виждах Гидиън да лежи на земята, потънал в кръв. Задушавах се.

— Всеки друг би направил всичко, за да бъде обучаван от Джордано. А ти се държиш, сякаш те измъчват.

— Шарлот, затвори си устата! — извиках.

Тя отново се извърна към прозореца, а аз се разтреперих.

Ксемериус протегна лапата си и я постави успокояващо върху коляното ми.

— Ще видя какво мога да науча. Ще намеря гаджето ти и после ще ти докладвам, става ли? Но само недей да цивриш! Иначе и аз ще се разстроя и ще избълвам вода върху хубавата кожена тапицерия, а братовчедка ти ще си помисли, че си се напикала.

Гаргойлът излетя през покрива на колата. Измина мъчителен час и половина, докато отново се появи при мен.

През това време си представях най-ужасяващи неща и се чувствах по-скоро мъртва, отколкото жива. Не стана по-добре, когато пристигнахме в Темпъл, където безжалостният майстор вече ме очакваше с нетърпение. Но аз не бях в състояние нито да слушам лекциите на Джордано на тема колониална политика, нито да упражнявам танцови стъпки с Шарлот.