Сапфиреносиньо

Когато минахме покрай първите прозорци, с любопитство погледнах навън — всичко ми изглеждаше много познато. Но да знам, че градът, извън стените на Темпъл, има съвсем друг облик, не като в моето време, беше някак си странно. Сякаш на мига трябваше да хукна навън и да го разгледам, за да повярвам.

На първия етаж пазителят почука на една врата. Прочетох името на дядо ми на една табелка и ме заля вълна на гордост. Действително бях успяла!

— Госпожица Пърпълплъм търси господин Монтроуз — каза пазителят през открехнатата врата.

— Благодаря ви, че ме доведохте — казах, докато се провирах покрай него в кабинета. — Ще се видим на следващото градинско увеселение.

— Да, вече нямам търпение — отвърна той, но аз вече затварях вратата под носа му.

Триумфиращо се обърнах.

— Е, сега какво ще кажеш?

— Госпожице... ъъъ... Пърпълплъм? — Мъжът зад бюрото ме гледаше ококорено.

Той определено не бе дядо ми и аз на свой ред го зяпнах уплашено. Беше много млад, почти момче, с кръгло лице и светли, дружелюбни очи, които ми се сториха твърде познати.

— Господин Джордж? — попитах невярващо.

— Познаваме ли се? — Младият мъж се беше надигнал.

— Да, разбира се. Запознахме се на последното градинско увеселение — казах, заеквайки, докато мислите се прескачаха в главата ми. — Аз бях тази с лимонадата, която... Къде е дя... Лукас? Не е ли споменавал, че днес имаме среща?

— Аз съм неговият асистент, но отскоро — смотолеви господин Джордж притеснено. — И нищо не ми е казвал за вашата среща. Но той всеки момент трябва да се върне. Искате ли да седнете, докато го чакате, госпожице ъъъ...

— Пърпълплъм.

— Мога ли да ви предложа кафе?

Той заобиколи бюрото и придърпа един стол към мен, което ми дойде добре дошло. Коленете ми съвсем бяха омекнали.

— Не, благодаря.

Младежът ме изгледа колебливо, а аз го зяпнах безмълвно.

— Вие при скаутите ли членувате?

— Моля?

— Имам предвид... заради униформата.

— Не.

Просто не можех да спра да зяпам господин Джордж. Не можеше да бъде сбъркан. Петдесет години по-старото му аз толкова приличаше на сегашния му образ, само дето нямаше коса, носеше очила и бе горе-долу толкова широк, колкото и висок. Докато младият господин Джордж имаше много коса, която бе зализал на една страна и с помощта на много помада бе укротил, и освен това бе сравнително слаб.

Явно му бе неприятно да го зяпат така, защото се изчерви, седна на мястото си зад бюрото и запрелиства някакви книжа. Зачудих се какво ли би казал, ако извадех пръстена му от джоба си и му го покажех.

Най-малко петнайсет минути седяхме потънали в мълчание, когато вратата на кабинета се отвори и дядо ми пристъпи вътре. Когато ме видя, за миг очите му се оцъклиха, но после бързо се съвзе.

— О, виж ти, любимата ми братовчедка!

Скочих от мястото си. От последната ни среща Лукас Монтроуз определено бе възмъжал. Носеше елегантен костюм с папийонка и мустаци, които не му отиваха особено. Мустаците му погъделичкаха бузите ми, докато ме целуваше по двете страни.

— Колко се радвам, Хейзъл! Колко време ще останеш в града? Родителите ти с теб ли дойдоха?

— Не — заекнах. Защо трябваше да съм точно ужасната Хейзъл! — Те са вкъщи, при котките...

— Между другото, това е Томас Джордж, новият ми асистент. Томас, това е Хейзъл Монтроуз от Глостършър. Нали ти бях споменал, че сигурно скоро ще ме посети.

— Мислех, че се казва Пърпълплъм! — рече господин Джордж.

— Да — отвърнах. — Това е второто ми име, Хейзъл Вайълет Монтроуз Пърпълплъм, но кой ли би могъл да запомни всичките?

Лукас ме погледна, смръщил чело.

— С Хейзъл ще се поразходим малко — обърна се той към господин Джордж. — Ако някой ме търси, кажи, че имам среща с клиент.

— Да, господин Монтроуз, сър — каза асистентът, стараейки се да придаде равнодушно изражение на лицето си.

— Довиждане — махнах му аз.

Лукас ме хвана за ръката и ме издърпа от кабинета. И двамата се усмихвахме един на друг. Едва след като тежката входна врата се затвори след нас и застанахме в огряната от слънцето уличка, отново заговорихме.

— Не искам да съм ужасната Хейзъл — казах укорително и се огледах с любопитство. Явно Темпъл не се бе променил особено от 1956 година насам, ако не се брояха колите. — Да не би да приличам на някой, който хваща котките за опашките и ги върти във въздуха над главата си?

— Пърпълплъм! — каза Лукас също толкова укорително. — Нещо по-откачено не можа ли да измислиш? — После ме хвана за раменете и ме огледа. — Нека да те видя, внучке! Изглеждаш точно така, както и преди осем години.

— Да, защото беше едва онзи ден.

— Невероятно. През всичките тези години си мислех, че може би само съм сънувал…

— Вчера бях в 1953 година, но не бях сама.

— С колко време разполагаме днес?

— Дойдох в три часа ваше време, точно в шест и половина ще се върна обратно.