Сапфиреносиньо

— Трябва да съберем багажа си — каза той накрая. — И ти спешно трябва да направиш нещо с косата си. Изглежда така, сякаш някой идиот е ровил в нея с двете си ръце, а после се е въргалял с теб върху някакъв диван... Който и да ни очаква, бързо ще си направи изводите... О, боже, не ме гледай така.

— Как?

— Сякаш не можеш да се помръднеш.

— Но точно така се чувствам — казах сериозно. — Аз съм пудинг. Ти ме превърна в човешки пудинг.

Кратка усмивка озари лицето му, но после той скочи на крака и започна да прибира ученическите ми пособия в раницата.

— Хайде, малък пудинг, ставай! Носиш ли си четка за коса или гребен?

— Някъде там вътре — отвърнах вяло.

Гидиън вдигна високо калъфчето за очила на майката на Лесли.

— Тук вътре?

— Не! — извиках ужасено и от шока на съществуването ми като пудинг изведнъж бе сложен край. Скочих, издърпах от ръката му калъфчето с японския кухненски нож и го хвърлих обратно в раницата. Ако Гидиън се е учудил на държанието ми, не го показа. Той занесе стола обратно на мястото му до стената и отново погледна часовника си, докато аз изваждах четката си за коса.

— Колко време ни остава?

— Две минути — отвърна той и вдигна айпода си от пода. Нямах представа как се е озовал там. Или кога.

Припряно сресах косата си. През това време Гидиън ме наблюдаваше със сериозен поглед.

— Гуендолин?

— Хм? — Отпуснах четката и се обърнах към него толкова спокойно, колкото ми бе възможно. О, боже! Изглеждаше толкова красив и една част от тялото ми искаше отново да се превърне в пудинг.

— Имала ли си...?

Чаках да продължи, а после попитах:

— Какво?

— Нищо.

В стомаха ми се разпростря познатото усещане.

— Мисля, че се започва.

— Стискай здраво чантата, в никакъв случай не трябва да я изпускаш. И ела малко по-насам, защото иначе ще се приземиш върху масата.

Още докато се придвижвах, пред очите ми всичко се размаза. Само части от секундата по-късно се приземих меко на краката си, точно пред широко отворените очи на господин Марли. Нахалната муцуна на Ксемериус надничаше над рамото му.

— Най-сетне — тросна се гаргойлът. — От петнайсет минути слушам как червенокосият си говори сам.

— Добре ли сте, госпожице? — заекна господин Марли, докато отстъпваше крачка назад.

— Да, добре е — отвърна Гидиън, който се бе приземил зад мен и ме гледаше изучаващо. Когато му се усмихнах, бързо отвърна поглед.

Адептът се прокашля.

— Сър, трябва да ви предам, че ви очакват в драконовата зала. Вътрешният... Номер седем пристигна и желае да разговаря с вас. Ако позволите, ще придружа госпожицата до колата й.

— Госпожицата изобщо няма кола — каза Ксемериус. — Тя дори няма шофьорска книжка, смотаняко.

— Не е необходимо, ще я взема с мен до горе. — Гидиън посегна към черната превръзка за очите.

— Трябва ли да си я слагам?

— Да, трябва. — Гидиън я завърза на тила ми, като във възела се заплете и част от косата ми, и макар да ме скубеше, не исках да мрънкам, така че стиснах зъби. — Ако не знаеш къде се съхранява хронографът, не можеш да ни издадеш и така никой няма да може да ни устрои засада, когато, без значение в кой век, се появим във въпросното помещение.

— Но това подземие е собственост на пазителите и във всички времена входовете и изходите се охраняват — изтъкнах.

— Първо, повечето пътища водят в този лабиринт, не само от сградите в Темпъл, и второ, не можем да изключим някой от собствените ни редици да прояви интерес към една неочаквана среща.

— Не вярвай на никого. Дори и на собствените си чувства — промълвих тихо. Бях заобиколена с недоверчиви хора.

Гидиън постави ръка върху талията ми и ме бутна напред.

— Точно така.

Чух как господин Марли ни каза довиждане, а после вратата се затвори след нас. Мълчаливо вървяхме един до друг. А имаше една камара неща, за които ми се искаше да говоря, но просто не знаех откъде да започна.

— Вътрешното чувство ми подсказва, че отново сте се целували — отбеляза Ксемериус. — Вътрешното ми чувство и острият ми поглед.

— Глупости — отвърнах и чух как гаргойлът избухна в кудкудякащ смях.

— Повярвай ми, на тази земя съм от XI век и знам как изглежда момиче, което се е въргаляло в купа сено.

— Купа сено! — повторих възмутено.

— На мен ли говориш? — попита Гидиън.

— На кой друг? — отвърнах. — Всъщност колко е часът? Апропо, сено. Умирам от глад.

— Почти седем и половина. — Изведнъж Гидиън ме пусна. Чуха се множество писукания, а после ударих с рамото си една стена.

— Хей!

Ксемериус отново избухна в смях.

— На това му викам истински кавалер.

— Извинявай! Скапаният телефон долу няма обхват. Трийсет и четири пропуснати обаждания. Супер! Това може да е... О, боже, майка ми! — Гидиън въздъхна тежко. — Оставила е и съобщение на гласовата поща.

Придвижвах се напред, опипвайки стената.

— Или ще ми махнеш тъпата превръзка, или ще ме водиш!

— Добре де!

Ръката му отново се появи.

— Не знам какво да си мисля за тип, който завързва очите на приятелката си, за да може на спокойствие да си провери джиесема — каза Ксемериус.

И аз не знаех.

— Нещо лошо ли се е случило?

Отново въздишка.