Сделка за кобри

„Край на мечтите за героичния демон-боец“ — помисли си тъжно тя.

— Летяла ли си преди? — попита я тихо Сан от седалката срещу нея.

— Само с въздушна кола. С космическа совалка ми е пръв път — отговори Джин, благодарна, че въпросът му отклони вниманието й от люка. — И никога над вражеска територия.

Той се засмя, но нервността в очите му си остана.

— Ще се справим — увери я той. — Тържествени паради и канонизиране, помниш ли?

Тя също се засмя.

— Разбира се. — Пресегна се и хвана ръката му. Беше студена като нейната.

— Навлизаме в атмосферата — чу се гласът на пилота откъм осветената в червено пилотска кабина. — Ъгъл на подхода… с точност до секунда.

Джин скръцна със зъби. Разбираше всички основания за извършване на такова безмоторно слизане — светлините от гравитационните двигатели на кораба щяха да се видят съвсем ясно на фона на нощното небе, — но зловещата тишина я правеше още по-нервна. Тя се опита да не си представя как планетата се е втурнала към тях да ги удари…

— Охо! — промърмори пилотът.

— Какво има? — попита грубо Баринсън от седалката зад него.

— Току-що над нас премина радарен лъч.

Устата на Джин съвсем пресъхна; Сан стисна по-силно ръката й.

— Но не могат да ни засекат, нали? — попита Баринсън. — Трофтите казаха, че…

— Всичко е наред — увери го пилотът. — Просто се изненадах, че сканират толкова далеч от Плодородния полумесец.

— Квазаманците са параноици — промърмори Лейн.

Предполагаше се, че квазаманците вече няма да са враждебно настроени. Предполагаше се, че със слизането на мохите от раменете им те са станали други. Това беше целият смисъл на изпращането на планетата на авентински рогати леопарди преди тридесет години. Ако това не бе дало желания резултат…

Тя тръсна глава да се отърси от тези мисли. Скоро щяха да разберат дали е дало, или не желания резултат. Дотогава нямаше никакъв смисъл да се тревожи.

— Тържествени паради — промърмори Сан, неправилно разчел мислите й. Все пак това помогна и тя му благодари с усмивка.

Минутите се точеха бавно. Странният далечен вой на въздуха извън корпуса на совалката нарасна, после затихна и всичко освен най-ярките звезди бавно започна да потъва в сгъстяващата се около тях атмосфера. Джин се наведе към люка, охлаби обезопасителните колани и загледа земята под совалката. Хоризонтът беше загубил цялата си кривина. „Пет минути — прецени тя, — най-много десет и ще кацнем.“ Включи хронометъра на нанокомпютъра си, облегна се в седалката, затвори очи, пое дълбоко дъх…

И дори през затворените си очи видя как дясната страна на пътническата кабина внезапно светна като метеор, чу се оглушителен гръм, нещо я залепи за седалката и всичко потъна в тъмнина.

11.

Най-напред дойде болката, дори не много силна отначало — по-скоро като неясно и неприятно усещане, че някъде в тъмнината нещо боли. Много боли…

Почти й беше безразлично. Тъмнината беше тиха и спокойна, щеше да е приятно да остане вечно скрита в нея. Но болката в това небитие непрекъснато я мъчеше и тя откри, че е принудена бавно да излезе от тъмнината. Без желание, с възмущение премина през черно, тъмносиво, светлосиво…

Болката неочаквано се изостри — в ръцете, в гърдите, в коляното. Тя изохка и накрая се събуди съвсем.

Беше в странно и съвсем неудобно положение — полуседнала, полулегнала на лявата си страна, предпазните колани болезнено се бяха врязали в гърдите и горната част на бедрата й. Примигна от някаква лепкава влага — кръв! — в очите, огледа тъмната вътрешност на совалката. Нищо не се виждаше. След няколко секунди взиране се сети да включи оптическите си усилватели.

Гледката я порази.

Совалката беше в ужасно състояние, буквално взривена. Вдясно имаше дупка с назъбени краища и диаметър един метър. От нея навътре стърчаха ленти от изкривен почернял метал — приличаха на ребра; навсякъде се виждаха отломъци и парчета пластмаса, метал и стъкло. Двойната седалка до дупката я нямаше.

Двойната седалка, на която бяха седели Лейн и Рейнъс!

„О, Господи!“ Замаяна от ужас, Джин се втренчи в дупката. Командирите на акцията ги нямаше — бяха изхвърчали от совалката… на тридесет или четиридесет километра над повърхността на планетата.

Някъде някой изстена.

— Питър? — изхриптя тя. Тодор и Хариман бяха на седалките точно зад липсващите мъже… — Питър? — отново извика тя. — Рейф?

Отговор не последва. Джин протегна ръка — изцапана с кръв — и се опита да откопчае обезопасителните колани. Бяха заяли. Тя стисна зъби, включи серводвигателя и се измъкна. Разтреперана се изправи на наклонения под, олюля се и удари лявото си коляно в седалката. Последвалата ужасна болка разсея мъглата от ума й. Тя разтърси глава и се обърна към задната седалка, където трябваше да са Тодор и Хариман.

И чак тогава видя какво се е случило на Сан.