Сделка за кобри

Ръцете й се движеха сами — имплантираните серводвигатели ги завъртяха в указаната от нанокомпютъра посока и перушината на птицата пламна, запалена от лазерните лъчи. Мохото изграчи за последен път, а после почернелите му останки минаха покрай главата на Джин и паднаха на земята.

Тя коленичи задъхана в храстите. Цялата трепереше. Одрасканото по лицето й гореше като огън и се прибавяше към болките от другите рани. Досега беше била твърде заета с други неща, за да обърне внимание на себе си; очевидно беше време да направи равносметка.

Равносметката не беше окуражителна. Гърбът и вратът я боляха, а гърдите й бяха ожулени от обезопасителните колани, левият й лакът беше чувствителен като наместен изкълчен глезен. Най-зле беше лявото й коляно — тя не знаеше какво точно му се е случило, но я болеше ужасно.

— Поне нямам счупени кости — каза тя високо. — И това е нещо.

Звукът на собствения й глас малко повиши духа й.

— Значи така — продължи тя и се изправи. — Първата стъпка е да се махна оттук и да намеря някое населено място. Така че… — Тя вдигна глава към небето и отново включи звуковите усилватели. Не се чуваха никакви звуци — нито от самолет, нито от хищници. Слънцето беше… там. — Добре, значи това е изток. Ако сме паднали близо до определеното за кацане място, трябва да вървя ей натам.

А ако совалката бе подминала Плодородния полумесец? Тя отхвърли тази мисъл. Ако се движеше в погрешна посока, първото село щеше да е на почти хиляда километра. Джин вдигна трите пакета, завърза ги колкото можа по-удобно, метна ги на гръб и като пое дълбоко дъх, тръгна през гората.

12.

В гората се вървеше доста леко. Скоро Джин излезе на нещо като пътека от ниски, подобни на папрат растения, и вървя по нея повече от километър — все едно газеше до колене във вода. После започна да си проправя път с лазерите на кутретата през лабиринт от пълзящи растения с дълги шипове. Физическите препятствия все пак бяха най-малката й грижа и дори когато използваше лазерите и сервоусилвателите, за да си проправи път, тя се опитваше да държи вниманието си максимално насочено към слабите шумове, улавяни от звуковите й усилватели.

Първата атака дойде всъщност точно където трябваше да се очаква: на мястото, където горските храсталаци внезапно изчезнаха и се появи широк утъпкан път, водещ на североизток. Път на бололинско стадо… а където има бололини, трябваше да има и крисджо.

Отначало Джин не разбра, че я напада крисджо. Едва след като кратката схватка свърши и тя обърна почернелия от лазерния лъч труп и разгледа отблизо дългите закривени зъби, разпозна животното. Жестоко, хитро и опасно — така и бяха описали крисджото. Тази среща й беше достатъчна да разбере защо първото поколение достигнали до Квазама хора бяха направили всичко възможно да го премахнат. Тя превърза раната от ноктите на хищника на лявата си ръка и продължи по пътя. Крисджо бяха опасни, както ги беше предупредил Лейн, но сега знаеше какво да слуша, за да не бъде изненадана. Реши, че ако гората не стане по-лоша, ще успее да я прекоси без проблеми.

За нещастие гората стана по-лоша.

Ивицата утъпкани от бололините храсти стана почти три километра широка и в тази разчистена площ имаше изненадващо голям брой живи същества. Около нея бръмчаха насекоми, привлечени може би от кръвта от раните й. Повечето бяха просто неприятни, но имаше и въоръжени с жило — и не изпитваха никакви угризения да го използват. И точно когато размазваше поредните две, тя откри, че крисджо не са единствените хищни видове на Квазама.

Този друг вид — далечно подобие на маймуна с изключение на крайниците с шест ноктести пръста — ловуваше на глутници и преди да открие най-добрия начин да се справи с тях, това й струваше друга рана. Нейното всепосочно звуково акустично оръжие, проектирано да обърква електронна апаратура, се оказа много ефективно в разрушаване на маймунската комуникация, а светкавичният блясък на мълниемета ги изплаши и те със скимтене се пръснаха и се закатериха по дърветата.

За нещастие звукът имаше неочакван страничен ефект — привлече различни видове гущери, които подобно на маймуните предприемаха атаките си на групи. По-дребни и по-малко опасни от големите хищници, те бяха и твърде глупави, за да се плашат от светкавицата на мълниемета. Наложи се да избие всичките, при което получи няколко ухапвания от острите им като игли зъби.

Струваше й се, че върви вечно.

Капитан Риверо Коджа погледна картината на екрана и гърлото му се сви, като стиснато от студена ръка. Ивицата поломени дървета в квазаманската гора можеше да означава само едно.

— По дяволите!

Един дълъг момент на мостика на „Южен кръст“ се чуваше само тихото тракане на клавиши от сканиращата станция.

— Какво става? — попита най-накрая Коджа.

Първият офицер Лукас вдигна безпомощно рамене.

— Невъзможно е да се каже, сър. Някаква повреда може би, поради която са паднали много далеч от определената траектория.

— Или някой ги е свалил? — отсече Коджа ядосано.

— Трофтите твърдяха, че това не може да се случи — напомни му Лукас.