Осем дни! Минимум четиринадесет дни за отиване и връщане дори ако имаше на разположение най-бързия кораб „Капка роса“. Към това трябваше да се прибави необходимото време за съставяне и екипиране на спасителна група. До започване на търсенето можеха да минат и двадесет дни.
А двадесет дни сам на Квазама беше чисто и просто смъртна присъда.
Но това не означаваше, че ще се предадат без борба — дори ако борбата се състоеше в това да се надяват на чудо, пак щяха да се борят. Фактът, че една кобра е оцеляла при катастрофата, беше сам по себе си чудо. Може би ангелът, отговорен за този регион, беше великодушен.
Щяха да намерят кобрата. А през това време…
Коджа се пресегна към клавиатурата и започна да чертае маршрута на най-краткия път за Авентини и спирките за зареждане. Неговият опит с чудесата показваше, че когато се случат, те са от полза за онези, които са ги подготвили.
13.
Джин стоеше на пътя и се опитваше да реши какво да предприеме.
Във всеки случай пътят беше потвърждение, че совалката се е разбила на запад от Плодородния полумесец. Пътищата винаги водят към цивилизация. Единственото, което трябваше да направи, беше да тръгне по него. Въпросът беше в коя посока?
За момент всичко пред очите й се завъртя и се появи червена предупредителна рамка. Тя завъртя глава, остра болка прониза схванатия й врат. През последния половин час беше получила не по-малко от пет такива предупреждения — сигурен знак, че забравя за тях. Умората от борбата с рогатия леопард, болката от раните, може би отрова от ухапванията на насекомите и одраскванията от храстите… нямаше значение коя беше причината. Сега от значение беше единствено да намери някое безопасно местенце и да си почине преди да е паднала от умора.
И така… в коя посока?
Пътят бе доста широк и павиран с някакъв вид черна скала… едва ли беше голяма магистрала. Водеше почти на североизток, поне от мястото, на което се намираше, и вероятно беше един от пътищата, свързващи малките горски села на запад и северозапад с големия град Азрас на Плодородния полумесец. Картите в нейния пакет показваха, че тези села са на около десет до петнадесет километра. Нищо път за една кобра в добро състояние, но в случая състоянието й никак не беше добро.
Червената рамка пак се появи пред очите й. Тя прехапа долната си устна и пак успя да я прогони.
Мислите за картите й напомниха нещо. Нещо важно… Тя се съсредоточи и се опита да накара ума си да се размърда, за да я подсети. Пакетите… да. Пакетите с авентински карти и с храна за аварийна ситуация, и с квазамански дрехи…
Квазамански дрехи.
Джин включи звуковите усилватели. Чуваше се само бръмчене на насекоми и цвърчене на птици. Тя се отби от пътя, отиде до дърветата и остави пакетите на земята под един храст, който изглеждаше наполовина от листа и наполовина от шипове. Отвори своя пакет и извади квазаманските дрехи.
Преобличането беше истинско мъчение. Кървящите рани по ръцете й, ожулванията по лицето, натъртванията от падането на совалката сякаш имаха своя собствена характерна болка при всяко движение. Но с болката умът й малко се проясни и когато свърши с преобличането, Джин накъса авентинското си облекло и скри трите пакета в храстите. Минута по-късно тичаше по шосето на север.
Не чу приближаването на колата. Гласовете, които я извикаха, сякаш идваха отдалеч като ехо в мъглата, която пълнеше както очите, така и ушите й.
— Какво ти е?
Джин спря и се опита да се обърне, но успя да се завърти само наполовина, защото две ръце неочаквано я хванаха за раменете.
— Боже, господарю Самън! Виж й лицето!…
— Отнеси я в колата — чу се втори глас, по-спокоен от първия. — Енде, помогни му.
Със зашеметяваща бързина Джин беше вдигната за ръцете и краката и отнесена в някакъв червен сандък с форма на…
Сензорът за въздух на китката на дясната ръка на Доло Самън иззвъня два пъти. Той го вдигна до лицето си и избърса прахта от големите си очила със специални лещи и защита срещу падащи предмети. Показанието потвърждаваше онова, което чувстваше с дробовете си и което сигналът вече му беше казал: въздухът в тази част на мината беше замърсен. Доло вдигна другата си ръка и погледна часовника. Официално работата трябваше да продължи още петнадесет минути. Ако сега пуснеше вентилацията, обмяната на въздуха щеше да продължи около три минути…
Не си заслужаваше.
— Майстор! — извика той в микрофона на маската си. — Говори Доло Самън. Обявявам край на смяната. Изведи хората към изходната шахта.
— Слушам, господарю Самън — чу се в отговор гласът на майстора, съпроводен със статични смущения от рудата с метални жилки. Доло напрегна слух, но гласът на майстора с нищо не показа дали е доволен, или изненадан от такава необичайна снизходителност.
— Всички работници да тръгват към централната шахта.