Сделка за кобри

— Прав си. — Круин замълча, после въздъхна и поклати глава. — Чувствам, че възрастта си казва думата, синко. Преди години с удоволствие щях да приема предизвикателството на една такава битка на интелекти. Сега виждам единствено опасността, която представлява тази жена за моето семейство и моя дом.

Доло облиза устни. Рядко в живота си бе получавал такъв свободен достъп до душата на баща си и това беше едновременно смущаващо и малко изнервящо.

— Дълг на главата на нашето семейство е да се грижи за благосъстоянието на този дом — каза той сдържано.

Круин се усмихна.

— В такъв случай това се отнася до твоето собствено бъдеще. Мисълта за такава голяма отговорност плаши ли те?

Лекият шум, прозвучал от долния край на бюрото на Круин, спаси Доло от необходимостта да отговаря на такъв неудобен въпрос.

— Влез — каза Круин Самън във вградения микрофон. Вратата се отвори и Доло се обърна. Влязоха двама пазачи от женското крило на къщата. И между тях…

— Джасмин Алвентин — каза тихо Круин, сякаш присъствието й не го изненада. — До късно си будна.

— Прощавайте, ако съм нарушила границите на вашето гостоприемство — каза жената и направи знак на уважение по нейния странен начин. — Събудих се и си помислих, че мога да се поразходя.

— Страхувам се, че в Милика няма много нощни развлечения — каза Круин. — За разлика, предполагам, от онези, с които си свикнала в големите градове. Да наредя ли да ти донесат храна и напитки?

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. Доло не видя никакви следи на смущение върху лицето й.

— Много ми е неудобно, че ви прекъснах работата… не бих искала да ви безпокоя повече.

Доло най-после успя да отвори уста.

— Може би ще искаш да се разходиш във вътрешния двор — предложи той. — Ние с баща ми вече си свършихме работата и за мен ще бъде чест да те придружа.

Видя как в очите й трепна изненада.

— Защо… за мен е чест — отвърна тя. — Но само ако наистина това не ти пречи.

— Ни най-малко — отвърна Доло и стана. Беше очаквал тя да посочи някакво извинение, за да откаже предложението му… ако беше дошла с някаква тайна поръчка и не искаше някой от семейство Самън да я наблюдава. Но сега, след като бе направил предложението, той не можеше да се откаже. — Разходката ще е кратка обаче — добави той.

— Чудесно — съгласи се тя. — Не ми се спи много, но пък все още не съм се възстановила напълно.

Доло се обърна към баща си.

— С твое разрешение…

— Разбира се — кимна Круин. — Не стойте много. Искам сутринта да отидеш в мината заедно с първите копачи.

— Да, татко. — Доло се поклони, после се обърна към пазачите. — Можете да се върнете на постовете си — каза им той. — Хайде — добави Доло към Джасмин и посочи вратата. — Ще ти покажа вътрешния ни двор. И докато се разхождаме, можеш да ми разкажеш по какво се различава нашият дом от твоя.

17.

„Чудесно — сърдито си помисли Джин, когато излязоха от кабинета на Круин и се отправиха по коридора към украсеното стълбище. — Наистина чудесно. Разходка на лунна светлина със сина на местния първенец и разговор за един дом, в който никога не си била. Страхотен начин да започнеш една акция, момиче.“

Когато първоначалната паника премина, Джин разбра, че положението не е чак толкова лошо. Тя беше проучвала стотици сателитни снимки на квазамански градове. И което бе по-важно, беше разглеждала всички направени от непосредствена близост през допълнителните „очи“ на чичо й Джошуа видеофилми, когато той и баща й са били в Солас преди тридесет години. Каквито и промени да бяха настъпили оттогава, тя най-малкото не трябваше да изсмуква историята от пръстите си.

Макар че може би щеше да е по-безопасно изобщо да избегне разговора за Солас… и може би по време на разговора да научи нещо.

Докато вървяха, тя погледна назад към отдалечаващите се пазачи и се престори, че леко потрепери.

— Нещо не е в ред ли? — попита Доло.

— О, не — увери го тя и пое дълбоко дъх. — Просто… мохите. Малко ме е страх от тях.

Доло се обърна.

— Мохи наистина има — каза язвително той. — Или може би предпочиташ да не защитаваме нашия дом по най-добрия възможен начин?

— Не, не исках да кажа това — поклати глава Джин. — Аз разбирам нуждата ви от тях, разположени сте толкова навътре в гората и така нататък. Просто не съм свикнала да виждам тези опасни птици толкова близко до мен.

Доло изсумтя.

— А стадата бололини, които вие позволявате да препускат през Солас, не се ли смятат за опасни?

— По-интелигентните от нас стоят колкото се може по-далеч от тях — отвърна тя.

— Което прави кмета Капарис и неговите хора два пъти по-глупави, така ли?

Кой, по дяволите, бе кметът Капарис? Някой, когото се очакваше тя да познава?

— Какво имаш предвид? — предпазливо попита тя.

— Имам предвид, че той има мохо и участва с хората си в стрелба по бололини, когато те влязат в града — отвърна Доло. — Или Азрас не се смята за град, тъй като се намира на края на Източния ръкав заедно с нас, провинциалистите?

Ясно. Азрас беше име, което тя знаеше: град в Плодородния полумесец, на югоизток оттук и на около петдесет километра югозападно от загадъчния покрит комплекс, който беше дошла да проучи.