Читаем Сделка за кобри полностью

И с тази макар и оскъдна полезна информация щеше да е разумно да прояви малко по-голяма сдържаност.

— Прощавай — каза тя. — Не исках да прозвучи надменно или като предразсъдък.

— Няма нищо — промърмори смутено Доло. Стигнаха до края на стълбището и той я поведе към голяма двойна врата. — Аз също не трябваше да реагирам така остро. Но ми е дошло до гуша от градовете и техните възражения по въпроса за мохите. Може би в Солас те създават повече проблеми и представляват по-голяма опасност, но там вас не ви застрашават нито рогати леопарди, нито крисджо.

— Разбира се — промърмори Джин. През последните тридесет години, най-малкото в някои градове, присъствието на мохите се беше превърнало от практически повсеместно в практически несъществуващо. До каква степен тази тенденция бе засегнала селата? — Главно когато излизате ли ги вземате? — попита тя.

Забеляза, че вратата към двора не се охранява както коридорите на горния етаж. Доло отвори и я погледна малко странно.

— Хората сами избират как и кога да носят собствените си мохи — каза той. — Някои само навън, други навсякъде. В Солас всички ли имат такова отношение към птиците?

Джин беше благодарна, че мракът на двора скри изчервяването й.

— Извинявай… не исках да бъда досадна. Просто съм любопитна. Както казах, нямам голям опит с тях.

За момент Доло не каза нищо. Джин се възползва от мълчанието да хвърли поглед наоколо. Дворът, достатъчно впечатляващ, гледан от прозореца, беше още по-впечатляващ от ниско. В оскъдната светлина от глобусите на надвисналия втори етаж се виждаха плодни дръвчета, храсти и малки скулптури. Вдясно се чуваше ромон на вода от малък фонтан, лекият ветрец носеше аромат на цветя.

— Красиво е — промърмори тя почти несъзнателно.

— Моят прадядо я е засадил, когато е построил къщата — каза Доло и в гласа му прозвуча нескрита гордост. — Дядо ми и баща ми малко са я променили, но в нея все още има много от древна Квазама. Във вашата къща има ли подобно нещо?

— Нашата къща има общ вътрешен двор с няколко други — каза Джин, спомняйки си видеофилмите, които беше проучвала. — Не е голям като този обаче. И, разбира се, не е толкова красив.

Думите още не бяха излезли от устата й, когато тишината на нощта бе нарушена от пронизителен рев.

Джин трепна, мислите й се върнаха към Авентини и горите, където нейната група се беше борила срещу рогати леопарди…

— Няма нищо — чу тя до ухото си гласа на Доло и неочаквано разбра, че той се е преместил по-близко до нея. — Просто скитащ рогат леопард се опитва да се прехвърли през стената.

— Просто? — попита Джин нервно. Мисълта за рогат леопард, който тича свободно наоколо… — Не трябва ли да се направи нещо?

— Всичко е наред, Джасмин Алвентин — повтори Доло. — Мрежата на стената е достатъчно висока, за да го държи отвън. Той или ще се откаже, или ще заплете лапи и бодили в мрежата и тогава нощната стража ще го убие.

Ревът отново прозвуча, този път по-яростен.

— Не трябва ли поне да отидем и да се уверим, че нещата са под контрол? — настоя тя. — Виждала съм какво… могат да направят… рогатите леопарди, когато са раздразнени.

— Е, добре. От звука разбирам, че е в нашата част на селото. Ти можеш да почакаш тук. След няколко минути се връщам. — Той я остави и се отправи към дълга стопанска постройка разположена в един ъгъл на двора.

— Чакай — извика Джин след него. — Искам да дойда с теб.

Той хвърли през рамо недоумяващ поглед и изръмжа:

— Не ставай смешна — И изчезна през една странична врата в стопанската постройка. Минаха няколко секунди. После с тихо бръмчене на предната страна на постройката се отвори голяма врата, от която излезе ниска кола. Движеше се съвсем тихо, което говореше за много модерен електродвигател. Втора врата, богато украсена с филиграни, се отвори към улицата.

Секунда по-късно Джин остана самичка.

„Е, това вече е прекалено — помисли си тя, докато вратата се затваряше. — Какво си мисли, че съм някакво безполезно и безпомощно девойче?“

„Разбира се, че си мисли така — припомни си тя и се намръщи. — Тяхното общество е силно патерналистично, забрави ли? Така че отпусни се, момиче, и се опитай да се успокоиш.“

Лесно е да се даде съвет, трудно е да се изпълни. Самата идея да бъде третирана, макар и временно, като човек втора категория я измъчваше. Но ако трябваше да остане неразкрита, тя нямаше друг избор, освен да приеме това положение.

Или най-малкото да не бъде хваната, че излиза извън него…

Ревът ставаше по-силен. Идваше от запад. Тя включи оптическите си усилватели и огледа вътрешния двор и прозорците и вратите на къщата към него. Не видя никого. Джин изтича към западния край на двора и отново го огледа, този път включвайки и инфрачервените сензори. Същият резултат: беше самичка и никой не я наблюдаваше. Тя погледна триетажната сграда извисяваща се над нея, прецени височината и скочи.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Рикша
Рикша

Незамысловатая и печальная история жизни пекинского рикши Сянцзы по прозвищу Верблюд воспроизведена в романе с таким богатством жизненных обстоятельств и подробностей, с таким проникновением в психологию персонажей, на которые способен лишь по-настоящему большой писатель, помимо острого глаза и уверенного пера имеющий душу, готовую понимать и сострадать.В романе раскрылся специфический дар Лао Шэ как певца и портретиста своего родного города. Со страниц «Рикши» встает со всеми его красками, звуками и запахами древний, во многом уже исчезнувший и все-таки вечный Пекин, его переулки и дворы, его обитатели всех профессий и сословий с их неповторимым говором, с их укладом и вкусами. Существует несколько редакций романа. В настоящем издании впервые приводится перевод первоначальной.

Лао Шэ , Лао Шэ

Проза / Классическая проза