Сделка за кобри

— Виж, Доло Самън — каза тихо Джин. — Има нещо, което искам да свърша… самичка… и трябва да го свърша тук. Моля те не ме питай повече. Просто ми повярвай, когато ти казвам, че колкото по-малко работа имаш с мен, толкова по-добре.

— Добре тогава — отсече той. — Щом така искаш. Довиждане. — Почувствал, че лицето му гори, той се качи в колата, включи на скорост и продължи към центъра на селото.

Но не отиде далече. За разлика от Милика, Шага беше строена хаотично, улиците на селото бяха криви и Доло не беше минал повече от сто метра, когато образът на жената в огледалото за задно виждане изчезна зад завоя. След по-малко от две минути той се върна на мястото, където я беше оставил.

Нямаше причина, поради която да е решила да остане в Шага. Това можеше да означава единствено, че онова, което цели, е замислено отдавна. Тя или беше решила да се върне в Милика по неизвестни нему причини… и също толкова неизвестни цели… или щеше да се срещне с някого тук. И двете предположения му даваха достатъчно основание да я проследи.

Но каквато и да беше целта й, тя, изглежда, не включваше центъра на селото. Той подкара предпазливо към северната порта и видя Джасмин да се отдалечава бързо, успоредно на стената. Доло намали малко, за да е достатъчно далеч зад нея. В тази част на Шага имаше малко сгради и това означаваше, че може да я следи от приемливо разстояние, но и че тя по-лесно може да го види.

Джин обаче очевидно не допускаше, че някой може да я наблюдава. Нито веднъж не погледна през рамо… И продължи да върви. Доло забеляза, че се насочва към стената.

Смяташе да се изкачи на стената и да излезе отвън? Беше смешно. Щеше да изчезне от Шага може би без никой да я види, но къде можеше да отиде? „Навън на горския път, ето къде — помисли си мрачно той — сред рогати леопарди и крисджо. На десет километра от най-близкото безопасно място.“

И все пак тя очевидно се беше насочила към стената. Доло прехапа устна и се запита дали първоначалната му оценка все пак не е права. Може би тя просто беше глуповата и лекомислена.

Джин стигна до стената, спря и се огледа. Навярно търсеше стълба. Доло се напрегна. Дали щеше да го види в колата?…

В следващия миг Джин беше на върха на стената.

Доло ахна от изненада. Боже Господи! Никакво катерене, никакво засилване и скачане… просто присви колене и се метна.

Горният край на стената беше най-малко с метър по-висок от нея.

Тя се хвана с една ръка за мрежата против рогати леопарди и със същата лекота подскочи нагоре, отклони тялото си в дъга, прелетя от другата страна и изчезна.

Доло гледаше втрещено стената.

А Джасмин се отдалечаваше!

Доло трепна, излезе от вцепенението и обърна колата към портата.

Когато излезе на пътя, тя вече не се виждаше, но гората ги обграждаше от двете страни, така че имаше само едно място, където можеше да е отишла. И тъй като вече беше отхвърлила предложението му да я закара до Азрас… Опитвайки се едновременно да следи двете страни на пътя, Доло подкара обратно към Милика.

Няколко болезнени минути се чудеше дали не е сбъркал в предположението си. С не повече от три минути преднина дори и при нарочно избраната от него малка скорост просто нямаше начин да е отишла толкова далеч. Той вече се чудеше дали да не обърне, когато я зърна на завоя отпред.

Трябваха му няколко минути експериментиране, за да намери скоростта, с която да може да я следи, без да се приближава прекалено много. Оказа се, че е толкова добра на бягане, колкото и на висок скок.

„Не я изпускай от очи — каза си мрачно той, стиснал зъби от напрежение поради непривичното каране. — С това темпо не може да продължи дълго. Само не я изпускай от очи.“

Джин обаче продължи със същото темпо, и то значително по-дълго, отколкото той допускаше за възможно. Чак когато минаха половината път обратно към Милика, тя намали малко, а после тръгна към дърветата от западната страна на пътя.

Доло бързо отби от пътя и спря. Джасмин не се обърна, само свали чантата от рамото си, пусна я зад един храст и продължи да върви…

Навътре в гората!

„Не — помисли си той. — Тя не отива в гората. Тя само прави малко отклонение, за да скрие следите си. Или…“

Докато част от мозъка му се опиташе да намери по-безопасни алтернативи, той бръкна под седалката, взе скорострелния пистолет и тихо излезе от колата. Имаше само едно нещо, което може би си заслужаваше тя да рискува и да се изложи на опасността от рогатите леопарди и крисджо.

Нейният катастрофирал кораб. Космическият кораб, чието съществуване тя беше положила толкова усилия да скрие… и който вероятно си заслужаваше да види.

Освен това — Доло беше достатъчно честен да признае — неговата гордост не му позволяваше сега да я изпусне. Той пое дълбоко дъх, стисна пистолета и влезе под зеления балдахин на гората.