Сделка за кобри

Джин въздъхна и бързо се огледа. В края на краищата нямаше голям смисъл да убива рогат леопард и мохо, за да спаси един човек, а после да го остави самичък в гората, за да попадне на друга опасност.

Когато отново погледна към него, очите му бяха отворени. Гледаше я.

Няколко секунди никой от двамата не проговори. После Доло пое тежко дъх.

— Ти си демон-боец — изграчи той. В гласа му нямаше въпрос.

Нито нещо, което да изисква словесен отговор. Джин просто кимна и зачака. Доло вдигна ръце до бузата си и внимателно опипа носната кърпа, с която Джин го беше превързала.

— Колко… лошо съм ранен?

Очевидно се мъчеше да се държи естествено.

— Не много лошо — увери го тя. — Някои от раните са дълбоки, но мисля, че няма засегнат главен мускул или нерв. Сигурно обаче адски болят.

На устните му се появи лека усмивка.

— Позна — призна той. — Предполагам, че нямаш със себе си никакви болкоуспокояващи.

Тя поклати глава.

— Тук не, но наблизо. Ако чувстваш, че можеш да вървиш, ще отидем да ги вземем.

— Къде са?… В разбития космически апарат?

Джин се намръщи. Значи в края на краищата бяха намерили совалката.

— Ти си добър актьор — каза тя злобно. — Бях готова да се закълна, че никой от вас не знае за катастрофата. Не, болкоуспокояващото е в моята чанта, скрита близко до пътя. Освен ако вашите хора вече не са я отмъкнали, разбира се.

Тя го хвана за ръката да му помогне да се изправи, но той я спря.

— Защо? — попита Доло.

— Какво защо? — изръмжа тя.

— Защо спаси живота ми?

— Глупав въпрос. Хайде… Трябва да си взема пакетите преди останалата част от вашата войска да започне да се вре под храстите да ме търси. Дължиш ми малък аванс.

Тя отново понечи да го вдигне. Той пак я спря.

— Ти не се нуждаеш от аванс — каза Доло с леко треперещ глас. — Никой не знае за теб. Сам те проследих.

Джин го погледна изпитателно. Истина ли бе? Или някаква проверка?

Или номер да я задържи тук, докато я обградят?

„Всъщност няма значение — каза си уморено тя. — Щом Доло е жив, дните ми са преброени.“

— Е… — каза най-после Джин. — Все пак се налага да отидем и да вземем болкоуспокояващите. Хайде.

Беше очаквала, че ще се наложи да го подпира, и се изненада, че той тръгна без нейна помощ. Или шокът на нервната му система не бе толкова голям, колкото предполагаше тя, или глупавото мъжко високомерие, с което толкова пъти вече се бе сблъсквала на Квазама, имаше и своята добра страна. Върнаха се на пътя за малко повече от петнадесет минути… и там наистина не ги чакаше никаква войска.

— Така — каза Доло с претенциозна небрежност, след като тя обработи раните му с дезинфекциращ-обезболяващ спрей и смени носната кърпичка с подходящ бинт за бързо зарастване на рани. — Предполагам, че следващият въпрос е къде отиваме.

— Не виждам голям смисъл от такъв въпрос — изръмжа Джин. — Ти се връщаш в Милика и съобщаваш за мен, а аз трябва да бягам.

Той мълчаливо се вгледа в нея… и, много странно, зад безизразната маска тя видя, че в него се води истинска война на емоции.

— Виждам, че не знаеш много за Квазама, демон-боецо — каза той след малко.

Минаха секунди преди тя да разбере, че той очаква отговор.

— Не, всъщност не — призна Джин. — Не повече от онова, което научих през последните два дни. Това е една от причините, поради която дойдохме — да научим повече.

Той облиза устни.

— Тук ние държим много на честта, демон-боецо. На честа и на плащане на задълженията.

Тя току-що беше спасила живота му… Джин бавно разбра, че опасността още не е преминала.

— Разбирам твоята дилема — кимна тя. — Ще ти помогне ли, ако ти кажа, че не съм тук да воювам срещу Квазама?

— Може би… ако мога да ти повярвам. — Той пое дълбоко дъх. — Твоят космически кораб наистина ли се е разбил?

Джин потрепери като си спомни за случилото се.

— Да.

— Тогава защо се върна тук?

Вече нямаше начин да увърта. Трябваше да признае публично какъв емоционален идиот е.

— Трябваше бързо да напусна мястото на катастрофата — каза тя. Думите сякаш разкъсваха вътрешностите й. — Мислех, че то веднага ще бъде открито и ще започнат да търсят хората от кораба… — Тя млъкна и замига от гняв поради сълзите, които се появиха в очите й. — Във всеки случай напуснах мястото… но ми се струваше, че ако го бяхте намерили, властите щяха претърсят всички съседни села да търсят чужденци. Щяха ли да го направят?

Доло мълчаливо кимна.

— Е, не разбираш ли? — неочаквано троснато попита тя. — Вие не го намерихте… а аз избягах и оставих приятелите си тук. Аз не мога просто… Аз трябва да…

— Разбирам — тихо каза Доло и се изправи. — Хайде. Да отидем и да ги погребем.

Трябваха им само няколко минути да изкарат колата от пътя и да я скрият сред дърветата. После се отправиха към гората.

— Колко далеч ще трябва да отидем, демон-боецо? — попита Доло и погледна зеления свод над главата си.

— Пет-шест километра, струва ми се — отвърна Джасмин. — Трябва да можем да го изминем много по-бързо, отколкото го изминах аз първия път. Благодарение на медицинските умения на вашите хора.