Сделка за кобри

— И по този начин ние не воюваме и нямаме конфликти между селото и града — озъби се Доло. От хладнокръвното отмъщение на авентинците стомахът му се сви. — Затова вие сте решили да се намесите… и с изчезването на крисджо почти навсякъде от Голямата дъга да насочите мохите другаде. Затова им дадохте рогатите леопарди.

— Доло…

— Не виждаш ли каква стана Квазама оттогава? — прекъсна я грубо той. — Добре, чудесно… може би сте се надявали да промените малко нашия живот, за да приемем други същества. Тази цена не е ли много висока за мира?

— За висока ли я смяташ? — тихо възрази тя.

Очевидният отговор дойде на устните му… и остана неизказан. Ако казаното от нея беше вярно, наистина ли си заслужаваше цената?

— Не зная — отвърна най-после той.

— Аз също — прошепна тя.

22.

Ходенето продължи по-малко от два часа… и за Джин то беше коренно различно от мъчението преди една седмица.

Не можеше да се каже доколко разликата се дължеше на намаляване на последствията от бололините, за които беше споменал Доло, и доколко на възстановяването й от раните. Разбира се, сега нямаше и толкова схватки — само един друг хищник освен крисджото си опита щастието с тях в сравнение с няколкото единични и групови атаки, които беше отбивала предния път. От друга страна, с възстановената бдителност и концентрация й беше съвсем лесно да открива потенциалната заплаха достатъчно рано, за да не може нищо да я изненада.

Но в края на краищата истинската причина нямаше значение. Тя беше превела себе си и един нетрениран цивилен безопасно през най-критичната област на Квазама… и това възстанови засегнатото й самолюбие.

— Стигнахме — каза тя и посочи смачканата совалка, когато разчистиха сплетената папрат и излязоха на мястото на катастрофата.

Доло промърмори нещо и погледна най-напред совалката, после дългата ивица опустошена гора.

— Не ти вярвах. — Той млъкна и поклати глава. — И ти си оцеляла при тази катастрофа?

— Извадих късмет — тихо каза тя.

— Бог е бил с теб — поправи я той и пое дълбоко дъх. — Прощавай, че се съмнявах в твоята история. Твоите другари…

Джин скръцна със заби.

— Вътре са. Ела.

Люкът си беше както го бе оставила, заял, отворен няколко сантиметра, и тя трябваше да запъне крак в корпуса, за да го отвори. „Това означава — помисли си мрачно тя, — че големите хищници не са ги ръфали. Дано да са ми благодарни за тази малка услуга.“ Тя пое последна глътка чист въздух, събра сили и воля и влезе.

Миризмата беше почти толкова отвратителна, колкото се страхуваше, че ще бъде. Телата изглеждаха може би малко по-зле.

— Вратата не е спряла насекомите — каза Доло зад нея. Гласът му прозвуча съвсем малко по-напрегнато; беше ясно, че диша през устата. — Има ли лопата на борда?

— Би трябвало да има поне една. Нека да проверим тук.

Почти веднага я намериха, заедно с принадлежности за авариен подслон. Беше здрава, но малка, очевидно предназначена за малка изкопна работа. Джин обаче нямаше намерение да копае много дълбоко, а допълнителната сила на нейните кобренски сервомотори компенсира неудобството от късата дръжка. След половин час близко до мястото на катастрофата бяха готови пет гроба.

Доло я чакаше до совалката. Докато тя беше копала, той бе импровизирал носилка от тръби и възглавници от седалки и беше разрязал пет използвани противоудари надувни торби за погребални чували. „Докато бяха живи, те не им помогнаха кой знае колко — помисли си мрачно тя, докато пъхаха телата в тях. — Сега могат с успех да се използват за друга цел.“

Няколко минути по-късно тя и Доло стояха един до друг пред гробовете.

— Аз… всъщност не зная погребалната служба — призна Джин отчасти пред Доло, отчасти пред телата в гробовете. — Но ако целта е да помним и да скърбим за мъртвите… ще кажа няколко думи.

След това не си спомняше какво точно беше казала или колко дълго беше говорила. Спомняше си само, че когато свърши, бузите й горяха. Мълчаливо сбогуване с всеки поред… Джин вече вдигаше лопатата, когато Доло я докосна по ръката.

— Те са били твои приятели, не мои — тихо каза той. — Но ако ми разрешиш…

Джин кимна и Доло пристъпи напред.

— В името на състрадателния и милостив Бог…

Говори само няколко минути. И въпреки това за тези няколко минути Джин дълбоко се развълнува. Макар думите да изразяваха нормална човешка реакция, в молитвата на Доло имаше нещо, което я порази като силно лично. Каквито и да бяха неговите чувства към Джин и към световете кобра изобщо, той не изпитваше никаква омраза към мъртвите й другари.

— …Ние принадлежим на Бога и към Него се връщаме. Нека душите ви намерят мир.

Молитвата свърши и за момент двамата останаха мълчаливи.

— Благодаря — тихо каза Джин.

— Мъртвите не са врагове на никого — отвърна той. — Сега само Бог може да одобри или осъди тяхната постъпка. — Той пое дълбоко дъх и колебливо погледна Джин. — Един от тях… ти нарече Мендър?

— Мендър Сан, да — кимна тя. — Един от моите най-добри другари… демон-боец.

— Наистина ли беше твой брат, както го нарече в историята, разказана пред моето семейство?

Джин облиза устни.