Седмият папирус

— Имахме си задявка с Джейк Хелм… Драскотина, но не ставам за целуване — промълви той и се опита да се усмихне зад кървавия парцал. — Ще трябва да почакаш по-добри времена.

Прегърна я през раменете и едва не я повдигна със здравата си ръка. Двамата се обърнаха към реката и поеха по оставащите стъпала до параклиса.

— Къде са останалите? — попита Никълъс.

— Всички са тук — успокои го тя. — Сапьора и Мек вече надуват лодките и товарят.

— А Тесай?

— Тук е, не се бой.

Изминаха и последната отсечка от стръмната стълба и излязоха на кея пред параклиса. От последния път, когато бе стоял на това място Никълъс, Нил беше покачил нивото си с цели три метра. Водите на реката бяха мътни, бързи и опасни. Облаците от пръски почти закриваха от погледа отсрещния й бряг.

Петте гумени лодки лежаха на кея. Четири от тях бяха надути, на последната скоро й бяха включили автоматичната помпа и тя придобиваше форма пред любопитните погледи на бегълците. Мек и Сапьора се бяха заели с прехвърлянето на кутиите за амуниции в чакащите лодки и ги омотаваха допълнително в зелени мрежи от изкуствени въжета.

Даниъл вдигна глава и на лицето му се изписа такова удивление, че то можеше да бъде заснето за комичен филм.

— Да ме вземат рогатите, какво се е случило?

— Ще ти разправям някой ден — обеща Никълъс и отиде да прегърне Мек.

— Благодаря, приятелю — потупа го той по гърба. — И за това, че бойците ти се сражаваха блестящо, и затова, че ме изчака да се върна.

Погледна към неколцината ранени партизани, които лежаха в подножието на скалата.

— Какви са загубите?

— Трима убити, шестима ранени. Щеше да е много по-зле, ако хората на Ного ни бяха притиснали повече.

— И все пак и това е много.

— И един да беше, щеше да е много — кимна мрачно Мек.

— Къде са останалите?

— Бягат към границата. Взех със себе си само тези, които ще ни трябват в лодките.

Той свали мръсната превръзка от лицето на Никълъс. При вида на раната Роян зяпна от ужас, но Мек само се усмихна.

— Да не те е хапала акула случайно?

— Нещо такова — кимна Никълъс.

Мек вдигна рамене в приятелско съчувствие.

— Ще са нужни поне една дузина шевове — развали той допълнително настроението му и извика на един от хората си да му донесе аптечката.

— Съжалявам, но в нашата болница упойки не слагаме — предупреди той весело Никълъс и го накара да легне на една от меките гумени лодки. След това поля раната с дезинфектант направо от шишето.

Раненият изпъшка от болка.

— Пари, а? Да знаеш какво те чака тепърва…

— Нека се знае, че добрините ти нямат край и че това, което сега правиш за мен, ще бъде записано със златни букви срещу името ти — шегуваше се Никълъс, за да прикрие паническия страх, който започваше да го обхваща. В това време приятелят му се подхилкваше дяволито и разпечата опаковката за медицински шевове.

Докато Мек работеше върху раната и се опитваше да сглоби лицето, както го помнеше от минали срещи, използваше времето да му обяснява тихо на ухото какво е положението.

— Ного е заел бреговете надолу по течението. Според съгледвачите ми разполагал с поне една рота, заела пътеките и от двете страни на Нил.

— Значи не предполага, че имаме лодки? — зарадва се Никълъс, доколкото му позволяваше затворената уста.

— Предполагам, че за самите лодки не знае, но със сигурност има представа какви ще са ни следващите ходове. Изглежда, е имал шпионин между работниците — Мек млъкна, за да забие върха на иглата в кожата на ранения и после продължи: — Освен това Ного си има и хеликоптер. Само да се разсеят облаците и веднага ще ни забележи от високото.

— Реката остава единственият ни път за бягство. Нека се молим за гадно време и слаба видимост.

Докато Мек привърши с последния шев и облепи цялата брада на Никълъс в превръзки, Сапьора отдавна беше свършил с надуването на лодките и вече товареше последната.

Четирима от партизаните грабнаха носилката на Тесай и я качиха на една от лодките. Мек лично я настани удобно до дръжките, та да се улови, ако трябва. След това обаче я остави и се завтече към ранените си войници, някои от които също трябваше да бъдат пренесени на ръце. Повечето държаха сами да се движат, но двама бяха в тежко състояние и без чужда помощ не можеха.

Дойде ред и на Никълъс.

— Виждам, че си си намерил радиостанцията — рече Мек, докато той вървеше по кея с кутията от фибростъкло, провесена през рамото.

— Ако я няма нея, не ми се мисли в каква каша ще загазим — потупа англичанинът апарата, все едно бяха близки приятели.

— Аз поемам лодката с Тесай.

— Добре! — вдигна рамене той. — Ние с Роян ще сме в първата.

— По-добре ме остави мен да водя — възрази Мек.

— Че ти какво разбираш от речно плаване? — Учудването беше голямо. — От всички тук присъстващи аз единствен съм имал случай да плавам по Абай.

— Но това беше преди двадесет години — напомни етиопецът.

— Ако искаш да знаеш, сега съм още по-добър от тогава — усмихна се Никълъс. — Да не спорим, Мек. Ти си във втората лодка, Сапьора върви след теб. Има ли сред войниците ти хора, които да познават добре реката? Нека двама от тях поемат последните две.